Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Гръмотевиците тътнеха и боботеха в далечината, дъждът продължаваше да се лее като из ведро. Хобитите пропълзяха назад из клисурата, но и там не намериха подслон. Надолу рукнаха мътни вадички, скоро те се сляха в порой, който плющеше и се пенеше по камъните, преди да бликне над скалата като водосток на огромен покрив.
— Там долу щях да се нагълтам с вода или пък потопът щеше да ме отнесе — каза Фродо. — Какъв късмет, че имаше въже!
— По-голям късмет щеше да е, ако се бях сетил навреме — отвърна Сам. — Може би си спомняте как сложиха въжетата в лодките преди да потеглим от елфическата страна. Тогава ми хрумна да пъхна едно топче в раницата. Сякаш бе преди години. „Много пъти може да ти помогне в беда“ — казваше ми Халдир или някой друг от онзи народ. И е бил прав.
— Жалко, че не се сетих да взема и аз едно топче — каза Фродо, — но като бързах да напусна Отряда, бях толкова объркан. Ех, ако можеше да ни стигне до долу. Питам се колко ли е дълго въжето ти?
Сам бавно го размота, като отмерваше с ръце:
— Пет, десет, двадесет, тридесет лакти горе-долу.
— Кой би си помислил! — възкликна Фродо.
— А! Кой ли? — каза Сам. — Елфите са чудесен народ. Изглежда тъничко, но е яко, а на допир меко като памук. Отгоре на всичко не заема място и е леко като слънчев лъч. Чудесен народ, не ще и дума!
— Тридесет лакти! — замислено повтори Фродо. — Мисля, че ще стигне. Ако бурята отмине, преди да е паднала нощ, ще опитам отново.
— Дъждът попрестана, но недейте пак да рискувате в тъмното, господин Фродо! — възрази Сам. — И ако сте се опомнили след оня крясък, дето долетя с вятъра, аз още не съм. Звучеше ми като глас на Черен конник… само че горе в небето, ако могат да летят. Мисля, че ще е най-добре да си полегнем нейде из тая пукнатина, додето отмине нощта.
— Аз пък мисля, че нито миг повече, отколкото е нужно, не ще стоя заклещен на този ръб, докато очите на Мрачната страна се взират към блатата — каза Фродо.
С тези думи той стана и се върна към дъното на клисурата. Надникна навън. На изток небето отново се разчистваше. Бурята отмъкваше надалеч изподраните си, мокри поли и ядрото на вихъра разстилаше огромни криле над Емин Муил, към който за момент се бяха насочили мрачните мисли на Саурон. Оттам зави, стовари на Андуинската долина мълнии и градушка, метна сянката си над Минас Тирит с угроза за бъдеща война. Сетне се сниши из планините, събра се на грамадни вихри и бавно се търкулна над Гондор и покрайнините на Рохан, докато най-после конниците, препуснали на Запад през далечните равнини, съзряха черните му кули да се задават иззад слънцето. Но тук, над пущинака и зловонните блата, отново се разкри тъмносиньото вечерно небе и няколко бледи звезди се показаха като бели дупчици на небосвода над лунния сърп.
— Колко е хубаво пак да виждаш — дълбоко въздъхна Фродо. — Знаеш ли, по едно време си мислех, че съм ослепял. От мълнията или от нещо по-лошо. Нищо не виждах, нищичко, докато не се спусна сивото въже. То сякаш блещукаше.
— В мрака изглежда като посребрено — кимна Сам. — Не бях забелязвал досега, макар че не помня дали изобщо съм го вадил, откакто го прибрах. Но ако ви е припряло да се спускате, господин Фродо, как ще го използувате? Тридесет лакти, или да речем около осемнадесет фатома — тъкмо колкото преценихте и височината на скалата.
Фродо помисли малко.
— Вържи го за онзи пън, Сам! — каза той. — Мисля, че тоя път ще задоволим желанието ти да минеш пръв. Аз ще те спускам и ще трябва само да се отблъскваш от канарата с ръце и крака. Е, ще ми помогнеш, ако намериш опора на някой корниз и ме оставиш да си почина. Като слезеш, ще дойда и аз. Вече съвсем се опомних.
— Много добре — тежко изрече Сам. — Хайде да свършваме по-бързо, щом така трябва!
Той вдигна въжето и го върза за пъна, който стърчеше най-близко до ръба, после омота другия край около кръста си. Неохотно се обърна и за втори път се приготви за спускане.
Ала слизането се оказа далеч не толкова мъчно, колкото бе очаквал. Въжето, изглежда, му вдъхваше кураж, макар че неведнъж затваряше очи, колчем погледнеше надолу, между краката си. На едно опасно място откри, че няма никаква издатина, а скалата е отвесна и дори наклонена навън; подхлъзна се и увисна на сребристото въже. Фродо го спускаше бавно и размерено и най-сетне опасността отмина. Най-много се боеше, че въжето може да свърши далеч преди дъното, ала в ръцете на Фродо оставаше още доста, когато Сам стъпи долу и викна нагоре: „Слязох!“ Гласът му долиташе ясно, но Фродо не можеше да го види; сивият елфически плащ се бе слял със здрача. На Фродо му потрябва повече време, за да го последва. Той бе вързал въжето около кръста си и бе скъсил дължината, та да го задържи, преди да стигне до земята; въпреки това не би искал да рискува да падне, пък и за разлика от Сам не се доверяваше безрезервно на тънката сива нишка. Така или иначе, на две места тя се оказа единствената му опора — по гладката повърхност нямаше къде да се вкопчат дори яките му хобитови пръсти, а площадките бяха далеч една от друга. Но накрая и той стъпи долу.