Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Ако Сам нямаше спътник, нещата биха се развили зле. Но Фродо се хвърли напред и измъкна Жилото от ножницата. С лявата си ръка, хвана Ам-гъл за рядката права коса, дръпна главата му назад, изпъна дългата му шия и обърна бледите отровни очи към небето.
— Пускай, Ам-гъл! — заповяда той. — Това е Жилото. Вече си го виждал в древни времена. Пускай, или тоя път ще го усетиш! Ще ти прережа гърлото.
Ам-гъл се отпусна и омекна като мокра връв. Сам се изправи, опипвайки рамото си. В очите му тлееше гняв, ала не можеше да си отмъсти — жалкият противник пълзеше по камъните, хленчейки:
— Не ни бийте! Не им давай да ни бият, безценни! Няма да ни бият, нали, мили малки хобитовци? Нищо лошо не замисляхме, а пък те рипат по нас като котараци по горките мишлета, да, да, безценни, ние сме толкова самотни, ам-гъл. Ние ще сме мили с тях, много мили, ако и те са мили с нас, нали тъй, да, дасссс.
— Е какво да го правим сега? — запита Сам. — Аз казвам да го вържем, та вече да не се промъква подир нас.
— Ама това ще ни убие, ще ни убие — захленчи Ам-гъл. — Жестоки малки хобитовци. Да ни вържат сред студените корави земи и да ни изоставят, ам-гъл, ам-гъл.
От гърлото му избликнаха бълбукащи ридания.
— Не — каза Фродо. — Ако ще го убиваме, поне да е веднага. Но както е тръгнало, и това не можем да сторим. Горкият клетник! Не ни е сторил зло!
— О, тъй ли било! — възкликна Сам, разтривайки рамото си. — Канеше се във всеки случай, пък и сега се кани, обзалагам се. Планът му е простичък — да ни удуши, докато спим.
— Не споря — каза Фродо. — Но замислите са едно…
Той помълча, потънал в размисъл. Ам-гъл лежеше неподвижно, но спря да хленчи. Сам се бе надвесил над него.
И тогава Фродо сякаш чу съвършено ясно, макар и отдалече, гласовете на миналото:
Каква жалост, че Билбо не е използувал възможността да прониже онова гнусно създание!
Жалост? Да, Жалост е удържала ръката му. Жалост и Милосърдие: не удряй без нужда.
Не изпитвам никаква жалост към Ам-гъл. Смърт заслужава.
Заслужава! Да, съгласен съм. Мнозина сред живите заслужават смърт. А някои сред мъртвите заслужават живот. Можеш ли да им го върнеш? Тогава не бързай да раздаваш смърт в името на правосъдието, зад което криеш собствения си страх. И най-мъдрите не виждат всички нишки на съдбата.
— Много добре — високо отвърна той, отпускайки меча. — Но аз продължавам да се боя. И все пак, както виждаш, не ще докосна това създание. Защото сега го видях и изпитвам жалост.
Сам удивено се взираше в господаря си, който сякаш разговаряше с невидим събеседник. Ам-гъл надигна глава.
— Да, клетници сме, безценни — изстена той. — Окаяни нещастници! Хобитите няма да ни убият, милите хобити.
— Не, няма — каза Фродо. — Но няма и да те пуснем. Цял си пропит от злини и пороци, Ам-гъл. Просто ще трябва да дойдеш с нас, за да те държим под око. Но си длъжен да ни помагаш, ако можеш. Добрина за добрина.
— Да, да, исстина е — отвърна Ам-гъл и седна. — Милите хобити! Ще дойдем с тях. Ще им намерим сигурни пътечки в мрака, да, ще намерим. И накъде ли отиват из тия студени, корави земи, питаме се ние, да, питаме се.
Той надигна поглед към тях и за секунда в бледите мигащи очи проблесна неясният пламък на лукавство и алчност.
Сам се чумереше насреща му и хапеше устни, ала сякаш усещаше, че някакво странно настроение е обхванало господаря му и че въпросът не подлежи на обсъждане. И все пак отговорът на Фродо го смая.
Фродо се взря право в очите на Ам-гъл; те подплашено се стрелнаха настрани.
— Добре го знаеш или поне се досещаш, Смеагол — тихо и сурово промълви той. — Отиваме в Мордор, разбира се. А вярвам, че познаваш пътя натам.
— Ах, ссс! — отвърна Ам-гъл, притискайки ушите си с длани, сякаш подобна откровеност и ясно изреченото име му причиняваха болка. — Досещахме се, да, досещахме се — зашепна той — и не искахме да ходят натам, нали? Не, безценни, не тия мили хобити. Пепел, пепел и прах, и жажда има там; и ями, ями, ями, и орки, хиляди оркища. Милите хобити не бива да ходят на… ссс… такива места.
— Значи си бил там? — настоя Фродо. — И пак те влече нататък.