Властелинът на пръстените

Дълго се препъваха из мрачното, кривуличещо дере — поне така го усещаха морните нозе на Фродо и Сам. Пукнатината зави на изток и постепенно взе да става по-широка и плитка. Накрая небето над тях просветля от първите утринни лъчи. Ам-гъл не проявяваше признаци на умора, ала сега се огледа нагоре и спря.

— Денят наближава — прошепна той, сякаш Денят бе нещо, което може да го подслуша и да връхлети отгоре му. — Смеагол ще стои тук… аз ще стоя тук и Жълтото лице няма да ме види.

— Бихме се радвали да видим Слънцето — каза Фродо, — но ще останем тук; вече сме тъй морни, че не можем да продължим.

— Не сте мъдри вие, щом се радвате на Жълтото лице — възрази Ам-гъл. — То ви издава. Милите умни хобити стоят със Смеагол. Орки и други гнусотии скитосват наоколо. Те виждат надалеч. Стойте и се крийте с мен!

Тримата се настаниха да починат под скалната стена на дерето. Тук тя вече едва надхвърляше човешки ръст и в подножието й имаше широки и сухи каменни площадки; водата течеше по канал от другата страна. Ам-гъл взе да шляпа и тършува из потока.

— Трябва да похапнем — каза Фродо. — Гладен ли си, Смеагол? Съвсем малко ни е останало, но ще ти отделим каквото можем.

При думата „гладен“ в бледите очи на Ам-гъл пламна зелена светлина и те сякаш изхвръкнаха пред болнавото, мършаво лице. За миг се завърнаха предишните му, ам-гълски обичаи.

— Изпосссталяхме, да, изпосссталяхме, безценни — избъбри той. — Какво ядат те? Имат ли сссладки рибки?

Езикът му провисна през острите жълти зъби и облиза безцветните устни.

— Не, нямаме риба — отвърна Фродо. — Имаме само това — Той му подаде питка лембас — и вода, ако тукашната вода е добра за пиене.

— Да, да, сссладка вода — възкликна Ам-гъл. — Пийте, пийте докато може! Но какво имат те, безценни? Става ли за дъвкане? Вкусно ли е?

Фродо отчупи къшей от питката и я подаде заедно с обвивката от листа. Ам-гъл подуши листото и лицето му се измени — по него пробягаха тръпки на отвращение и следи от прежната злоба. — Смеагол надушва! — рече той, — Листа от елфическата страна, пфу! Вонят. Той се изкатери по ония дървета и после не можеше да отмие вонята от ръцете си, хубавичките ми ръце. Като захвърли листото, той захапа къшея лембас. Веднага го изплю и се разтърси от кашлица.

— Ах! Не! — запелтечи той, пръскайки слюнки. — Искате да задавите горкия Смеагол. Прах и пепел, не може той да яде това. Ще трябва да пукне от глад. Но Смеагол не се плаши. Ще гладува. Не може да яде хобитова храна. Ще гладува. Горкият мършав Смеагол!

— Съжалявам, но не мога да ти помогна — каза Фродо. — Мисля, че ако се постараеш, тая храна ще ти се отрази добре. Ала може би не ти е по силите и да опиташ, поне засега.

Хобитите мълчаливо гризяха лембас. Сам си помисли, че вкусът отдавна не му се е струвал толкова приятен — държанието на Ам-гъл сякаш подслаждаше елфическите питки. Но не можеше да се отпусне. Ам-гъл дебнеше всяко залче от дланта до устата като гладно куче край богата трапеза. Едва когато свършиха и се приготвиха за почивка, той явно се убеди, че не крият лакомства, които би могъл да сподели. Тогава седна на няколко крачки встрани и захленчи.