Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Отваряйте си очите — прошепна Сам на Фродо, без особено да снишава глас; всъщност не го интересуваше дали Ам-гъл чува, или не. — Ще трябва да поспим, но не едновременно, докато наоколо се мотае онзи гладен негодник. Каквото и да обещава, бил той Ам-гъл или Смеагол, не вярвам да промени нрава си. Вие спете, господин Фродо, а аз ще ви събудя, като вземат да ми се затварят очите. Додето той е на свобода, ще се редуваме както по-рано.
— Може би си прав, Сам — отвърна Фродо на висок глас. — Той наистина се е променил, ала още не знам как и доколко. Но честно казано, не мисля, че трябва да се боим… поне засега. Бди, щом си решил. Остави ме да дремна два часа, не повече, после ме събуди.
Фродо беше толкова изтощен, че едва изрекъл тези думи, главата му клюмна на гърдите и той заспа. Ам-гъл, изглежда, вече не се боеше от нищо. Бързо се сгуши и невъзмутимо задряма. Скоро дъхът му тихичко засъска през стиснатите зъби. Лежеше неподвижно като камък. От страх да не задреме, като слуша дъха на двамата си спътници, Сам се изправи и лекичко сръга Ам-гъл. Съществото трепна и разпери ръце, сетне отново се отпусна. Сам се приведе към ухото му и прошепна: „сссладка рибка“, но не получи отговор; Ам-гъл дишаше все тъй равномерно.
Сам се почеса по тила.
— Комай наистина спи — промърмори той. — И ако бях като него, вече нямаше да се събуди.
Той отпъди налетелите мисли за меч и въже, после се върна и седна до господаря си.
Когато се събуди, небето беше мътно, по-здрачно, отколкото по време на закуската. Сам рипна на крака. Чувствуваше се отпочинал и гладен и това най-вече му подсказа, че е проспал целия ден — поне девет часа. Проснат на една страна, Фродо продължаваше да спи. Ам-гъл не се виждаше никъде. В главата на Сам изплуваха разни оскърбителни прозвища, извлечени от необятната бащина словесна съкровищница; сетне му хрумна, че господарят е бил прав — засега нямаше от какво да се пазят. Във всеки случай и двамата бяха живи, с невредими гърла.
— Горката отрепка! — изрече той с леко угризение. — Чудя се къде ли е отишъл!
— Не е далеч, не е далеч! — обади се един глас отгоре. Той вдигна очи и съзря голямата глава и широките уши на Ам-гъл на фона на вечерното небе.
— Хей, какво правиш там? — викна Сам. Щом зърна тая фигура, подозренията му тутакси се възвърнаха.
— Смеагол е гладен — отвърна Ам-гъл. — Скоро ще се върне.
— Връщай се веднага! — кресна Сам. — Хей! Връщай се!
Но Ам-гъл бе изчезнал.
От крясъка на Сам, Фродо се събуди и седна, разтривайки очи.
— Здрасти! — каза той. — Наред ли е всичко? Колко е часът?
— Не знам — отвърна Сам. — Подир залез, предполагам. А пък онзи избяга. Казва, че бил гладен.
— Не се тревожи! Гладен приказки не слуша. Но ще видиш, че ще се върне. Засега обещанието го държи. А и за нищо на света не би напуснал Безценното си.
Фродо се зарадва, когато узна, че с часове са спали непробудно, а Ам-гъл — прегладнял! — свободно е бродил наоколо.
— Недей да си припомняш ругатните на Старика — каза той. — Ти беше грохнал и всичко стана за добро — сега и двамата си починахме. Тежък път ни чака, най-страшният от всички пътища.
— Ами храната? — обади се Сам. — Докога ще я караме така? Какво ще правим, като свърши? Тия питки са вълшебни, вливат сили в нозете, ама, дето се вика, не пълнят корема — поне аз така го усещам, да ме прощават ония, дето са ги пекли. Както и да ти дъвчем всеки ден, а пък нови няма отде да вземем. По моя сметка ще ни стигнат, да речем, за към три седмици, и то, ако стягаме коланите и не даваме воля на зъбите, тъй да знаете. Много си угаждахме напоследък.
— Не знам колко ни остава… до края — каза Фродо. — Ужасно се забавихме из хълмовете. Но слушай, Самознай Майтапер, скъпи мой хобит… слушай, Сам, най-скъп от хобитите, другар над другарите… смятам, че не бива да мислим какво ще се случи по-нататък. Да свършим работата, както казваш — но можем ли изобщо да се надяваме на това? И ако да, кой знае какво ще ни сполети? Ами ако Единственият полети в Огъня, а ние сме наблизо? Питам те, Сам, вярваш ли, че някога може пак да ни потрябва хляб? Аз не. Можем само едно — да предумаме някак нозете си да ни отведат до Съдбовната планина. Но вече ми се струва, че и това не ми е по силите.
Сам кимна безмълвно. Стисна ръката на господаря си и се приведе над нея. Не я целуна, ала сълзите му капнаха върху дланта. После се извърна, избърса носа си с ръкав и тромаво закрачи насам-натам, като се мъчеше да подсвирква и повтаряше час по час: „Къде се затри пустата му твар?“