Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Не след дълго Ам-гъл се завърна; стъпваше толкова тихичко, че го чуха едва когато изникна пред тях. Пръстите и лицето му бяха оплескани с черна кал. Все още дъвчеше и се лигавеше. Не запитаха какво е ял, не искаха и да си помислят.
„Бръмбари, червеи или нещо лигаво, измъкнато от дупките — рече си Сам. — Брр! Гнусна твар, окаян несретник!“
Ам-гъл не им каза нищо, докато не се нагълта с вода и изми лицето си в потока. После се изкачи към тях и се облиза.
— Сега е по-добре — каза той. — Починахме ли си? Готови ли сме да продължим? Милите хобити, прекрасно спят. Вярват ли вече на Смеагол? Много, много добре.
Новият преход бе почти като предишния. Продължаваха напред, а дерето ставаше все по-плитко и наклонът му намаляваше. Дъното не бе тъй каменисто, появи се пръст и склоновете постепенно се превърнаха в обикновени брегове. Реката взе да се вие и лъкатуши. Нощта наближи към края си, но облаци бяха забулили луната и пътниците усетиха идващия ден само по бавно прииждащата дрезгавина.
В мразовития утринен час стигнаха края на потока. Бреговете се превърнаха в могили, обрасли с мъх. Течението бълбукаше над последния праг от разнебитен камък и се губеше в кафявото блато. Не сещаха вятър, но сухите тръстики наоколо съскаха и пукаха.
Безкрайни мочурища и блата се простираха отпред и от двете им страни и се губеха на юг и на изток сред мътния полумрак. Изпарения се виеха и плуваха над черни смрадливи локви. Задушливата им воня изпълваше неподвижния въздух. В далечината, почти право на юг, се извисяваха планинските стени на Мордор — сякаш черна ивица от назъбени облаци надвисваше над коварно, мъгливо море.
Сега хобитите бяха изцяло в ръцете на Ам-гъл. Те не знаеха, а и не можеха да се досетят в мътния здрач, че всъщност са досами северния край на Блатата, които се разливаха главно на юг. Ако познаваха местността, биха могли с цената на нова отсрочка да се върнат малко назад и като завият на изток, да заобиколят по каменистите пътеки към голата равнина Дагорлад — някогашното бойно поле пред вратите на Мордор. Не че имаше кой знае каква надежда по този път. Сред скалистата равнина нямаше прикритие, а я пресичаха шосетата на орките и ратниците на Врага. Дори елфическите плащове не биха ги потулили там.
— Какъв път ще поемем сега, Смеагол? — запита Фродо. — Трябва ли да пресечем тия зловонни мочурища?
— Няма нужда, никаква нужда — каза Ам-гъл. — Стига да искат, хобитите могат бързичко да стигнат черните планини и да видят Оногова. Мъничко назад, мъничко настрани — костеливата му ръка се люшна на североизток — и по хладните корави пътища ще стигнете чак до портите на Неговата страна. Мнозина от Неговия народ ще са там, те чакат гости и е велика радост ще ви отмъкнат право при Него. О, да. Окото му неспирно бди над онзи път. То хвана и Смеагол там, много-много отдавна. — Ам-гъл потрепери — Но оттогава Смеагол си отваря очите на четири, да, да — отварях си очите на четири оттогава, а и носът ми не дремеше, и нозете, Знам други пътища. По-трудни, не тъй бързи, но по-добри, ако не искаме Онзи да ни види. Следвайте Смеагол! Той може да ви преведе през блатата, през мъглите, милите гъсти мъгли. Следвайте Смеагол много предпазливо и можете да минете дълъг път, много дълъг път, преди Онзи да ви хване, да, може би.
Вече бе настъпило безветрено, навъсено утро и блатните изпарения се струпаха на тежки камари. Нито лъч не пронизваше ниските облаци и, изглежда, Ам-гъл държеше незабавно да продължат пътешествието. И тъй, след кратка почивка тримата отново потеглиха и скоро се изгубиха сред сенчест безмълвен свят, откъснати от всички околни земи — не виждаха нито хълмовете, които бяха напуснали, нито планините, към които се стремяха. Крачеха бавно, в колона: Ам-гъл, Сам, Фродо.
От тримата Фродо изглеждаше най-изморен и честичко изоставаше, колкото и бавно да вървяха. Скоро хобитите откриха, че онова, което изглеждаше отдалече като едно безкрайно мочурище, всъщност е безкраен лабиринт от блата, тресавища и лъкатушни полузатлачени потоци. Опитни очи и нозе можеха да подберат сред тях криволичещи пътеки, Ам-гъл несъмнено имаше нужния опит и се налагаше да го използува докрай. Главата му непрестанно се въртеше на дългата шия насам-натам, той душеше и все си мърмореше нещо. Понякога вдигаше ръка, за да ги спре; избързваше малко напред, приклякаше, опипваше терена с длани и ходила или просто се ослушваше с ухо до земята.
Морен безрадостен край. Студената, лепкава зима още се вкопчваше в тия запустели земи. Единствената зеленина бе налепът от болнава растителност по черната мазна повърхност на злокобните води. Сухи треви и прогнили тръстики се надигаха из мъглите като парцаливи сенки на отдавна забравени лета.