Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Добре! — възкликна. — Успяхме! Изтръгнахме се от Емин Муил! А сега какво ли ни чака, питам се. Може би скоро ще въздишаме с надеждата пак да усетим под нозете си добра, здрава скала. Но Сам не отговори — взираше се нагоре към канарата. — Заплеси! — промърмори той. — Глупаци! Хубавото ми въже! Ей го вързано за пъна, а пък ние сме на дъното. По-чудесна стълбичка за онова недоносче, Ам-гъл, не можехме и да оставим. Само дето не сложихме пътепоказател накъде сме тръгнали! Така си и мислех, много хубаво не е на хубаво.
— Ако измислиш как можехме и да използуваме въжето, и да го свалим със себе си, можеш да ми прехвърлиш и „заплеса“, и всяко друго прозвище, получено от Старика — отвърна Фродо. — Ако искаш, качи се да го отвържеш, после скачай!
Сам се почеса по тила.
— Не, нищо не ми хрумва, да прощавате — каза той. — Но не ми харесва да го оставим, и толкоз. — Той дръпна края на въжето и го поразтърси: — Тежко ми е да се разделям с нещо, което съм донесъл от Елфическата страна. А може би сама Галадриел го е изплела. Галадриел — прошепна той, поклащайки скръбно глава. Погледна нагоре и за последен път дръпна въжето, сякаш искаше да се сбогува.
За огромна изненада на двамата хобити, то се откачи. Сам падна и дългите сиви клупове безшумно се плъзнаха върху него.
— Кой върза въжето? — разсмя се Фродо. — Добре, че издържа досега! И като си помисля само, че се отпусках с цяла тежест на твоя възел!
Сам не се смееше.
— Може и да не ме бива за катерене, господин Фродо — оскърбено заяви той, — но поназнайвам нещичко за въжета и възли. Семеен занаят, дето се вика. Ами че дядо ми, а подир него и чичо ми Енди, дето беше най-голям брат на Старика, дълги години имаше въжарска работилница в Теснопол. А пък какъвто възел завързах за оня пън, никой от Графството или откъдето и да е не би могъл да направи по-добър.
— Тогава въжето трябва да се е скъсало, сигурно се е протрило в каменния ръб — каза Фродо.
— Ха на бас, че не е! — още по-оскърбено възрази Сам. Наведе се и огледа краищата. — Не, и това не е. Нито нишка не е мръднала.
— Съжалявам, но тогава трябва да е възелът — каза Фродо.
Сам поклати глава, без да отговори. Замислено прокарваше въжето между пръстите си.
— Мислете каквото си щете, господин Фродо — рече той накрая, — но ми се чини, че въжето дойде само… като го повиках. Нави го на топче и грижливо го прибра в раницата.
— Че дойде, дойде — съгласи се Фродо, — и това е главното. Но сега трябва да мислим за по-нататък. Нощта скоро ще ни завари. Колко са красиви звездите и луната!
— Ободряват душата, нали? — обади се Сам, загледан нагоре. — Има нещо елфическо в тях. А Луната расте. Не сме го виждали вече една-две нощи в това облачно време. Вече се е захванал доста ярко да свети.
— Да — потвърди Фродо, — но му остават още дни до пълнолуние. Мисля, че не си струва да тръгваме през блатата под светлината на полумесеца.
Сред първите вечерни сенки започна новият етап от пътешествието им. Като повървяха малко, Сам се озърна. Отворът да клисурата тъмнееше като черна резка сред чезнещата канара.
— Радвам се, че смъкнахме въжето — каза той. — Ако не друго, поне оставихме хубава гатанчица за онзи злодей. Нека си изпробва гнусните пляскащи нозе по тия издатини!
Подбираха пътя си настрани от подножието на скалната стена, сред лабиринт от каменни грамади, мокри и хлъзгави след поройния дъжд. Стръмното нанадолнище продължаваше. Не след дълго стигнаха до дълбока пукнатина, която зейна с внезапна чернота пред краката им. Не беше широка, ала не смееха да я прескочат в здрача. Стори им се, че чуват в дълбините да бълбука вода. Отляво пукнатината завиваше на север към хълмовете и преграждаше пътя им в тази посока, поне докато се разсъмнеше.
— Мисля, че ще е по-добре да се върнем на юг покрай стената — каза Сам. — Може да намерим някое закътано местенце, а, току-виж, пещера.
— Навярно — съгласи се Фродо. — Уморен съм и комай не ще мога тая нощ да се провирам между камънаците, макар да ми се свиди всеки миг. Ех, ако имаше чиста пътека напред — щях да вървя, докато ме държат нозете.
Оказа се, че не е по-лесно да се движат из откосите в подножието Емин Муил. Сам така и не намери нито закътано местенце, нито пещера за подслон — само голи каменни склонове се зъбеха от канарата, която сега отново се издигаше все по-стръмна и все по-висока. Накрая, съвсем грохнали, те просто се строполиха на земята, на завет под една скала недалеч от подножието на стената. Поседяха, сгушени унило един до друг в студената камениста нощ, докато сънят ги обори, въпреки всичките им усилия да се ободрят. Луната се издигаше ясна и чиста. Мътни бели лъчи огряха лицата на скалите и обляха студената, смръщена каменна стена, превръщайки надвисналия необятен мрак в блед, хладен здрач, изпълнен с черни сенки.