Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Добре! — каза Фродо, като се изправи и придърпа плаща около раменете си. — Поспи малко, Сам, вземи и моето одеяло. Аз засега ще се поразходя и ще пазя. — Изведнъж той се вцепени, приведе се, сграбчи Сам за ръката и прошепна: — Какво е това? Гледай, там, на скалата!
Сам погледна и със свистене си пое дъх през зъби. — Сссс! Стана тя каквато стана. Ам-гъл е! Пепелянки го яли! А пък аз си мислех, че ще го объркаме с нашето спускане! Вижте го! Като гнусен паяк пълзи по стената.
Стената на пропастта изглеждаше отвесна и сякаш полирана под бледите лунни лъчи, а по нея се движеше дребна човешка фигура с разперени тънки ръце и нозе. Може би меките лепкави пръсти намираха пукнатини и опори, които ни един хобит не би успял да забележи и използува, но на зрителите им се стори, че просто пълзи надолу със засмукващи възглавнички като някаква огромна хищна твар от рода на насекомите. Слизаше с главата надолу, сякаш надушваше пътя си.
От време на време бавно надигаше глава, извиваше наляво-надясно костелива шия и хобитите зърваха две бледи мъждукащи светлинки — очите му — да премигват за миг срещу луната и сетне бързо да се затварят.
— Мислите ли, че ни вижда?
— Не знам — спокойно отвърна Фродо, — но не ми се вярва. Дори дружески очи трудно забелязват тия елфически плащове — само да отстъпя на няколко крачки, и вече не те виждам в сянката. А съм чувал, че той обича Слънцето и Луната.
— Тогава защо слиза тъкмо сега?
— Кротко, Сам! Може да ни надушва. А мисля, че има и остър слух като елфите. Навярно е чул гласовете ни. Като бяхме горе, вдигнахме голяма врява, а и допреди минута приказвахме прекалено високо.
— Е, гади ми се вече от него — заяви Сам. — С това последно идване изчерпа търпението ми и ако мога, ще му дам да се разбере. Така или иначе, вече не вярвам да го заблудим.
Като прикри грижливо лице зад сивия си плащ, Сам се прокрадна към канарата.
— Внимателно! — прошепна Фродо, идвайки подир него. — Да не го подплашим! Той е много по-опасен, отколкото изглежда.
Пълзящата черна фигура вече бе преодоляла три четвърти от спускането и висеше на по-малко от петдесет фута над подножието на скалата. Неподвижни като камък, хобитите го наблюдаваха. Изглежда, бе стигнал до опасно място или го тревожеше нещо. Чуха го да подсмърча и от време на време дрезгаво да вдишва през зъби, сякаш кълнеше. Той вдигна глава и, изглежда, се изхрачи. После отново се размърда. Сега вече дочуваха как скърца и свисти гласът му.
— Ах, ссс! Внимавай, безценни мой! Който бърза, далеч не стига! Не сссмеем да рискуваме врата си, нали, безценни? Не, безценни — ам-гъл! — Той отново надигна глава, премига срещу луната и побърза да затвори очи. — Мръсссна, мръсссна треперлива сссветлина… ссс… ссследи ни, безценни… болят очите от нея.
Той продължаваше да слиза и съскането му ставаше все по-остро и по-ясно.
— Къде е сссега, къде е сссега — Безценното ми, Безценното ми? Наше си е то, наше и си го иссскаме. Крадци, крадци, гадни малки крадци. Къде са отмъкнали Безценното ми? Проклети да са! Мразим ги.
— Като го слушам, комай не знае къде сме, нали? — прошепна Сам. — И какво е това Безценно? Да не би да говори за…
— Шт! — изшушна Фродо, — Вече наближава, може да чуе и шепота.
Наистина изведнъж Ам-гъл бе спрял отново и голямата му глава се люшкаше на мършавата шия насам-натам, сякаш се ослушваше. Бледите му очи се открехнаха. Сам се удържа, макар че пръстите му играеха от нетърпение. Изпълнени с гняв и отвращение, очите му се взираха към жалкото създание, което отново взе да напредва, продължавайки да си шепне и съска.
Накрая се озова право над главите им, само на десетина фута от земята. Тук вече нямаше какво да го предпази от падане, защото скалата леко хлътваше навътре и дори Ам-гъл не намираше никаква опора Той като че опита да се извърти, за да се спусне с краката надолу, но изведнъж нададе дрезгав, свистящ писък и полетя в пропастта. Падайки, обгърна тялото си с ръце и крака като паяк, чиято нишка се е скъсала. Сам изхвръкна от скривалището като светкавица и с два скока се озова под канарата, Преди Ам-гъл да се надигне, той се стовари върху него. Но откри, че Ам-гъл е костелив орех — дори и сега, изненадан, преди да се е опомнил от падането. Сам още не бе успял да го стисне, дългите ръце и нозе вече се омотаваха около него, впиха се в китките му и лепкави, меки, но ужасяващо мощни обятия го притиснаха като въжета, които бавно се затягат; влажни, студени пръсти запълзяха към гърлото му. Сетне остри зъби захапаха рамото му. Той успя само да блъсне настрани с кръглата си корава глава право в лицето на грозното същество. Ам-гъл съскаше, храчеше, ала продължаваше да стиска.