Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Ще се закълнеш? — повтори Фродо.
— Смеагол — ненадейно ясно изрече Ам-гъл, като разтвори широко очи и със странно сияние в тях се взря към Фродо, — Смеагол ще се закълне в Безценното.
Фродо се изправи и Сам отново се изненада от словата и суровия му глас.
— В Безценното? Как смееш? Помисли си! Единствен Пръстен ги владее и в тъмнина ще ги обвие. Ще се обвържеш ли с подобен обет, Смеагол? Той ще те стегне здраво. Ала е по-коварен от теб. Може да изопачи думите ти. Пази се! Ам-гъл се сви.
— В Безценното, в Безценното! — повтори той.
— И какво ще се закълнеш? — запита Фродо.
— Да бъда много добър — отвърна Ам-гъл. После пропълзя към нозете на Фродо, сгърчи се пред него и дрезгаво зашепна, по тялото му пробягаха тръпки, сякаш страхът от тия слова разтърсваше и костите му. — Смеагол ще се закълне никога, никога да не позволи Онзи да го вземе. Никога! Смеагол ще го спаси. Но трябва да се закълне с ръка върху Безценното.
— Не! Не с ръка върху него — каза Фродо, като го гледаше строго и жалостиво. — Ти само искаш да го видиш и да го докоснеш, ако ти се удаде, макар да знаеш, че това ще те подлуди. Не върху него. Закълни се в него, ако искаш. Защото знаеш къде е. Да, знаеш, Смеагол. То е пред теб.
За миг на Сам му се стори, че неговият господар е израснал, а Ам-гъл се е смалил: висока непреклонна сянка, могъщ владетел, прикрил великолепието си под сив облак, а в нозете му — дребно сумтящо псе. И все пак не бяха толкова чужди, имаха нещо общо — всеки можеше да разбере мислите на другия. Ам-гъл се надигна и взе да се умилква около коленете на Фродо, да го опипва.
— Долу, долу! — каза Фродо. — Сега изречи обета си!
— Обещаваме, да, аз обещавам! — възкликна Ам-гъл. — Ще служа на господаря на Безценното. Добър господар, добър Смеагол, ам-гъл, ам-гъл.
Изведнъж той отново се разплака и захапа глезена си.
— Махни въжето, Сам! — каза Фродо.
Сам неохотно се подчини. Тутакси Ам-гъл се изправи и заподскача наоколо като бито псе, погалено най-сетне от господаря. От този миг той се промени за известно време. Вече по-рядко съскаше и хленчеше, обръщаше се право към спътниците си, а не към безценната си особа.
Когато пристъпваха към него или правеха рязко движение, той се свиваше сепнато и се дърпаше от допира на елфическите плащове, ала бе дружелюбен и трогателно копнееше да им се понрави. Кискаше се и подрипваше, щом чуеше шега или просто добра дума от Фродо, ридаеше, колчем Фродо го смъмреше. Сам избягваше да му говори каквото и да било. Сега го подозираше още по-силно отпреди и ако изобщо бе възможно, новият Ам-гъл, Смеагол, му бе станал още по-противен.
— Е, Ам-гъл или както там ще те наричаме тепърва — рече той, — време е да се размърдаш! Луната залезе и нощта напредва.
Трябва да тръгваме.
— Да, да — заподскача Ам-гъл. — На път да вървим! Има само един път от северния до южния край. Аз го открих, да-да. Орките не го използуват, орките не го знаят. Орките не пресичат Блатата те заобикалят много-много мили. Какъв късмет, че дойдохте насам. Какъв късмет, че намерихме Смеагол, да. Следвайте Смеагол!
Той направи няколко крачки и се озърна въпросително като куче, което ги кани на разходка.
— Чакай малко, Ам-гъл! — викна Сам. — Няма да избързваш напред! Ще те следвам по петите и въжето ми е подръка.
— Не, не! — рече Ам-гъл. — Смеагол обеща.
И те потеглиха на път в глухата нощ, под острите, ясни звезди. Отначало Ам-гъл ги поведе обратно на север по пътя, който бяха минали, после кривна надясно, настрани от стръмните канари на Емин Муил, по неравното каменисто надолнище към необятните мочурища. Пътниците изчезнаха в сенките бързо и безшумно. Мрак и тишина се възцариха над дългите левги пущинак пред портите на Мордор.
ГЛАВА 2
ПЪТ ПРЕЗ БЛАТАТА
Ам-гъл се движеше бързо, изпънал шия напред, и често пролазваше на четири крака. Фродо и Сам едва смогваха да го догонят, но той, изглежда, вече и не мислеше за бягство — щом изоставаха, спираше да ги изчака. След известно време ги доведе до ръба на тясното дере, което ги бе спряло преди, ала сега бяха настрани от хълмовете.
— Ето го! — провикна се той. — Прикрит път надолу, да. Сега по него ще вървим — напред, напред, хей натам. — Той посочи на югоизток, към Блатата. До ноздрите им долетя воня, тежка и гнусна дори сред прохладния нощен въздух. Ам-гъл затърча напред-назад покрай ръба и накрая ги повика:
— Насам! Тук можем да слезем. Някога Смеагол мина по тоя път, аз минах по тоя път — криех се от орките.
Той ги поведе и хобитите се спуснаха подир него в мрака. Не бе трудно, защото тук пукнатината беше дълбока само петдесетина фута, а широка около десет. По дъното струеше вода — всъщност това бе руслото на една от безбройните рекички, които бликаха от хълмовете, за да се влеят в застоялите езерца и блата по-надолу. Ам-гъл зави надясно, приблизително в южна посока, и зашляпа с нозе из плиткия каменист поток. Изглежда, му доставяше огромно удоволствие да усеща водата и той тихичко се смееше, дори от време на време грачеше нещо като песен: