Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Когато се връщаха. Назад към хълмистата долина, откъдето бяха тръгнали, под руините на дървената кула, и никаква възможност да се измъкне. Беше им предложил да избърза напред, а Талманес и Нейлсийн едва не си размениха юмруци, карайки се кой да му осигури ескорта. Не всички бяха станали големи приятели. Оставаше само Моарейн да му дойде и да започне да му задава въпроси къде е бил и защо, да му дрънка глупостите си за тавирен и за дълга, за Шарката и Тармон Гай-дон, докато му се завие свят. Сега тя несъмнено беше с Ранд, но все някога щеше да цъфне.
Той хвърли поглед към билото на хълма и заплелото се сред короните на дърветата дървено скеле. Кайриенецът, който беше изработил за Ранд далекогледните тръби, беше горе с чираците си. Айилците бяха напълно погълнати от случилото се тук. Крайно време беше да изчезва. Вярно, че медальонът с лисичата глава го пазеше от женско преливане, но нали беше чул от Ранд, че мъжкото преливане било друга работа. Нямаше никакво желание да пробва дали това нещо ще го предпази от Самаил и подобната му пасмина.
Той сгърчи лице от жилещата болка и се изправи с помощта на копието с черната дръжка. Празникът наоколо се вихреше. Само ако се спуснеше до коневръза… Никак не му се оседлаваше Пипе сега.
— Героят не бива да седи без пиене.
Сепнат, той се извърна рязко — жегването от раните го накара да изпъшка — и зяпна в Мелиндра. Вместо копия тя държеше в ръцете си голяма глинена кана. Лицето й не беше забулено, но сякаш бе готова за бой.
— Виж сега, Мелиндра, всичко ще ти обясня.
— Какво има да се обяснява? — попита тя и метна свободната си ръка през рамото му. Въпреки изненадата той се постара да се изправи още малко — така и не беше навикнал да вдига очи, за да погледне жена. — Знаех, че ще потърсиш честта си. Кар-а-карн хвърля голяма сянка, но никой мъж не иска да прекара живота си засенчен.
— Разбира се. — Значи не се канеше да го убие. — Точно така е. — Той пое каната от ръката й, глътна и се задави. Оказа се най-лютата двойно препечена ракия, която някога беше опитвал.
Тя взе каната, отпи бавна глътка, въздъхна с благодарност и отново му я връчи.
— Той беше мъж с голяма чест, Мат Каутон. По-добре щеше да е, ако го беше пленил, но дори с това, че го уби, ти спечели много джи. Добре стана, че го намери.
Въпреки желанието си Мат извърна очи към онова, което през цялото време беше отбягвал, и потръпна. Кожена връв, вързана за червената като пламък коса, държеше главата на Куладин на върха на високия десет стъпки кол, край който танцуваха айилците. Главата сякаш се хилеше. На него.
Намерил е Куладин? Та той беше положил всички усилия да задържи пиките между себе си и който и да било от Шайдо. Но онази стрела бе ожулила главата му и той се бе озовал на земята преди сам да разбере какво става, после се помъчи да се изправи — битката се вихреше около него — и беше развъртял копието със знака на гарвана, мъчейки се да се добере до Пипе. Куладин се беше появил, сякаш изскочи от въздуха, забулен за да сее гибел, но голите му ръце с виещите се по тях златно-червени Дракони не можеха да се сбъркат с ничии други. Мъжът сечеше с късите си копия просека през плътните редици на мъжете с пики и крещеше предизвикателно да му излезе Ранд насреща, крещеше, че той бил истинският Кар-а-карн. Навярно до този момент наистина си го беше вярвал. Мат така и не разбра дали Куладин го беше познал, но едва ли имаше значение, след като развилнелият се мъж понечи да го намушка и да го отстрани от пътя си, за да се се добере по-скоро до Ранд. Не разбра и кой след това бе отрязал главата на Куладин.
„Твърде много се бях улисал в стремежа си да оцелея, за да гледам“ — помисли си той кисело. Някога, в Две реки, той бе въртял бойна тояга не по-зле от всеки друг младеж — една тояга не беше с нищо по-различна от едно копие, но Куладин сякаш се беше родил с тези неща в ръцете си. Разбира се, в края на краищата цялото му умение с нищо не му помогна. „Може пък наистина да имам някакъв късмет. Моля те, Светлина, дано и сега да ме споходи!“
Тъкмо се замисли как да се измъкне от Мелиндра, за да може да си оседлае Пипе, когато Талманес му се представи с тържествен поклон, с длан на сърцето по кайриенския обичай.
— Милостта да те споходи, Мат.