Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Отново се беше унесъл, надалеч от онова, което беше важно.
Слънцето отдавна се беше скрило, но хората продължаваха да се избиват и да загиват. Вятърът донасяше далечни викове и крясъци. Заради Куладин, наистина, но в сърцевината на всичко — заради него самия.
За миг сякаш не можа да си спомни собственото име.
— Ранд ал-Тор — изрече той гласно и потръпна, въпреки че дрехите му бяха прогизнали от пот. За миг това име му прозвуча странно. — Аз съм Ранд ал-Тор и трябва да… Трябва да видя.
Нищо не беше хапвал от заранта, но пък покварата на сайдин убиваше всякакъв глад. Празнотата непрестанно трепереше и той се беше вкопчил с нокти във Верния извор. Беше като да яхнеш бик, доведен до бяс от червено биле. Или да плуваш гол сред огнена река, разпенена сред бързеи от назъбени буци лед. И въпреки това, когато не му се струваше на ръба да бъде премазан, разбит или удавен, сайдин като че ли беше единствената сила, която още го крепеше. Сайдин беше в него, изпълваше го до предел, мъчеше се да разкъса или прояде ума му, но готов да бъде използван.
Той кимна рязко, преля и нещо лумна високо в небесата. Нещо. Издуващ се мехур от син пламък, в миг прогонил сенките с внезапната си светлина.
Наоколо се издигаха хълмове, обрасли с черни под резкия светлик дървета. Нищо не се движеше. Капризен полъх на вятъра донесе отнякъде плах звук. Радостен възглас сякаш, или песен. А може би просто си въобразяваше — звукът беше толкова слаб, че спокойно можеше да е плод на въображението му.
Изведнъж забеляза Девите около себе си. Стотици. Някои, сред тях и Сюлин, го гледаха втренчено, но повечето бяха стиснали очи. Едва след миг осъзна, че се мъчат да запазят способността си да виждат в тъмното. Той се намръщи и се огледа. Егвийн и Авиенда ги нямаше. Мина още миг преди да се сети да освободи сплита, който бе насочил към небето, и да остави мракът отново да завладее нощта. Очите му потънаха в пълна чернота.
— Къде са? — Подразни се, че май трябва да обясни кого има предвид, и също толкова смътно си даде сметка, че затова няма никаква причина.
— Отидоха при Моарейн Седай още по здрач, Кар-а-карн — отвърна Сюлин и пристъпи до Джейде-ен. Късата й бяла коса светна под луната. Не, главата й беше превързана. Как можа да го забрави? — Цели два часа минаха оттогава. Те знаят, че плътта не е от камък. И най-силните крака не могат да тичат повече.
Ранд се намръщи. Крака? Те бяха яздили Мъгла. Жената му говореше безсмислици.
— Трябва да ги намеря.
— Те са с Моарейн Седай и Мъдрите, Кар-а-карн, — повтори тя бавно. Стори му се, че му се намръщи, но не беше съвсем сигурен.
— Не тях — измърмори той. — Трябва да намеря хората си. Те все още са там, Сюлин. — Но защо жребецът му не помръдваше? — Не ги ли чуваш? Там, в нощта. Още се сражават. Трябва да им помогна. — Разбира се; трябваше просто да смуши коня. Но когато го направи, Джейде-ен само помръдна настрани — Сюлин го задържа за юздата. Не помнеше кога го беше хванала за юздата.
— Мъдрите трябва да говорят с теб веднага, Ранд ал-Тор. — Гласът й се беше променил, но той бе твърде изморен, за да определи как точно.
— Не могат ли да изчакат? — Сигурно беше пропуснал бегача с вестта. — Трябва да ги намеря, Сюлин.
Инайла като че ли изникна изведнъж от другата страна на главата на жребеца.
— Ти вече намери хората си, Ранд ал-Тор.
— Мъдрите те очакват — добави Сюлин. Двете с Инайла извърнаха Джейде-ен, без да изчакат съгласието му. Девите, кой знае защо, се струпаха, взирайки се в него, докато слизаха на зигзаг по склона на хълма с лица, осветени от лунните лъчи, така близо, че раменете им се втриваха в хълбоците на коня.
— Не знам какво искат — изръмжа той, — но най-добре ще е да побързат. — Не беше нужно да му водят коня, но да се кара за това щеше да му струва голямо усилие. Извърна се да погледне назад и изпъшка от болката в хълбока; нощта вече поглъщаше височината. — Все още имам да свърша много работа. Трябва да намеря… — Куладин. Самаил. Мъжете, които се биеха и загиваха заради него. — Трябва да ги намеря. — Беше уморен, но още не биваше да заспива.
Лампи, окачени на колове, осветяваха стана на Мъдрите, и малки огньове, от които се мъкнеха котлета с вода и се заменяха с нови от мъже и жени в бели роби веднага, щом кипнеха. Навсякъде шетаха гай-шайн, както и Мъдри, и превързваха безбройните ранени. Моарейн крачеше бавно между дългите редици на онези, които не можеха да се изправят, и много рядко се спираше да опре длани на главата на някой айилец, който започваше да се тресе от смразяващите тласъци на Церителството. Всеки път, когато се изправеше, тя залиташе и Лан се спускаше към нея, сякаш очакваше, че ще му се наложи да я прихване. Сюлин каза няколко думи на Аделин и Инайла, толкова тихо, че Ранд не можа да ги долови, и младите жени затичаха към Айез Седай.