Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Не всички Мъдри обаче се занимаваха с ранените. Под опънатото на колове платнище на един павилион двадесетина от тях седяха в кръг и слушаха една, изправена в средата. Когато тя седнеше, друга заемаше мястото й. Около павилиона бяха насядали гай-шайн, но никоя от Мъдрите като че ли не проявяваше интерес към виното или към каквото и да е друго, освен към това, което слушаха. На Ранд му се стори, че в момента говори Амис.
За негова изненада Ашмодеан също помагаше на ранените. Меховете, увиснали на раменете му, изглеждаха съвсем нелепо на фона на кадифеното му палто и белите дантели. Ашмодеан се изправи, забеляза Ранд и се поколеба.
После връчи меховете на един гай-шайн и тръгна през Девите към Ранд. Те не му обърнаха внимание — всички като че ли гледаха Аделин и Инайла, които говореха нещо на Моарейн, или се взираха в Ранд — но плътният кордон от Фар Дарейз Май около Джейде-ен все пак бавно се раздели, само колкото да го пропуснат.
— Сигурен бях, че си оцелял. Сигурен бях. — Ако се съдеше по гласа му, явно не беше така. Ранд замълча и Ашмодеан неловко присви рамене. — Моарейн настоя да нося вода. Упорита жена. Да не позволи на барда на лорд Дракона да… — Млъкна и бързо облиза устни. — Какво се случи?
— Самаил — отрони Ранд, но не като отговор. Просто заизрича на глас мислите, които се рееха из Празнотата. — Помня, когато за първи път бе наречен Рушителят на надеждата. Когато предаде Портите на Хиван и понесе Сянката към Рорн М’дой и към сърцето на Сателле. Надеждата наистина умря в този ден. И Кюлан Кюан заплака. Какво има? — Лицето на Ашмодеан бе пребледняло като косата на Сюлин; той безмълвно поклати глава. Ранд погледна към павилиона. Не познаваше тази, която говореше сега. — Чакат ли ме? Трябва да отида при тях.
— Все още не ще те посрещнат с „добре дошъл“ — каза Лан, изникнал изведнъж до Ашмодеан, който подскочи. Ранд също нито беше чул, нито забелязал приближаването на Стражника, но само извърна глава. Дори това му струваше усилие. Сякаш главата беше на някой друг. — Сега посрещат Мъдрите от Миагома, Кодарра, Шианде и Дарайн.
— Клановете идат при мен — промълви Ранд. Но бяха изчакали битката да стане възможно по-кървава. В сказанията никога не ставаше така.
— Така изглежда. Но четиримата вождове няма да се срещнат с теб преди Мъдрите да са уредили всичко — добави сухо Лан. — Ела. Моарейн може да ти каже повече неща от мен.
Ранд поклати глава.
— Стореното — сторено. Подробностите мога да ги чуя и по-късно. Щом Хан не трябва повече да ги задържа откъм тила ни, повикайте го. Сюлин, прати бегачка. Хан…
— Всичко свърши, Ранд — каза настойчиво Стражникът. — Всичко. Само шепа Шайдо са останали на юг от града. Хиляди бяха пленени, а повечето от останалите прехвърлят Гайлин. Още преди час щяхме да ти пратим вест, стига да знаехме къде си. Ти все се движеше. Ела и нека Моарейн да ти каже.
— Свършило се е? Ние сме победили?
— Победихме. Напълно.
Ранд загледа редиците ранени с превръзки. Търпеливите редици, които чакаха да ги превържат, и онези, които ги напускаха. Редиците, които почти не помръдваха. Моарейн продължаваше да крачи след тях, спирайки се изтощена тук-там, за да Цери. Само малка част бяха тук, разбира се. Останалите щяха да прииждат кой както може и през деня, и да напускат това място както и когато можеха. Стига да можеха. Никой от мъртвите нямаше да е тук. „Само битка изгубена е по-скръбна от битка спечелена.“ Сякаш си спомни, че сам го е казвал преди, много отдавна. Навярно го беше прочел.
Не. Твърде много бяха живите, за които носеше отговорност, за да скърби за мъртвите. „Но колко лица ще познавам тепърва, като това на Джолиен? Никога не ще забравя Илиена, дори да пламне целият свят!“
Навъсен, той вдигна ръка към главата си. Мислите сякаш се катереха една през друга, стичаха се в ума му от различни места. Толкова беше уморен, че му беше трудно да мисли. А му бяха нужни, нужни му бяха мисли, които да не се плъзгат край него така неуловимо. Той пусна Извора и Празнотата и се сгърчи, когато в този кратък миг сайдин едва не го засмука. Почти не му остана време да осъзнае грешката си. След като Силата си отиде, изтощението и болката го премазаха.
Килна се от седлото. В следващия миг видя надвесени над себе си лица, мърдащи устни, ръце, протягащи се да му помогнат.
— Моарейн! — извика Лан някъде отдалече. — Раната му кърви ужасно!