Небесният огън

— Не се безпокой. Мога да си държа юздите. — А беше смятал Дерид за най-разумния от цялата им пасмина.

Кайриенецът кимна сдържано.

— Не съм се и съмнявал. И друг път си виждал напора на пики, удържал си, обзалагам се, някоя и друга вража атака. Талманес ще похвали някого тогава, когато изгреят две луни посред бял ден, но въпреки това го чух да казва, че е готов да те последва, накъдето поведеш. Някой ден бих искал да ти чуя историята, андорецо. Но си млад — в името на Светлината, не искам да те обидя с това — а на младите кръвта им е гореща.

— Този дъжд ще я охлади, ако не друго. — „Кръв и пепел!“ Нима всички се бяха побъркали? Талманес го е похвалил? Чудно какво ли щяха да кажат, ако разберяха, че е само един комарджия, следващ късчета памет от мъже, умрели преди хиляда и повече години. Сигурно щяха да хвърлят жребий кой пръв за го заплюе. Лордовете особено — никой не обичаше да го правят на глупак, но благородниците най-малко от всички, може би защото толкова често се оказваха такива без чужда помощ. Е, тъй или иначе, той смяташе да бъде на мили далече от тях, когато дойдеше ред на откритието. „Проклетият Куладин. Бих искал да натикам това копие в гърлото му!“ Смуши Пипе и тръгна към отсрещния склон, в подножието на който чакаше пехотата.

Дерид яздеше до него и кимаше, докато Мат му развиваше плана си. Стрелците на склоновете, откъдето да могат да покриват фланговете, но залегнали и скрити в храстите до последния миг. Един човек на билото да подаде сигнал, когато види айилците, и пехотата веднага излиза и тръгва право срещу приближаващия се противник.