Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Саймън не отвърна; боеше се да не разруши магията, с чиято помощ се бе промъкнал в нощта като шпионин в божествената градина. Избуха бухал.
Последва нова безмълвна пауза, след която ситът докосна Саймън по ръката и посочи притаения океан от дървета.
— Там. На север, под Жезъла на Лу’яса… — Той посочи три подредени в линия звезди в най-ниската точка на кадифеното небе. — Виждаш ли очертанията на планините?
Саймън се взря. Стори му се, че съзира мъждукаща луминесценция по продължение на мрачния хоризонт, едва забележим намек за някакъв огромен бял силует, толкова надалеч, че изглеждаше недосегаем за лунната светлина, която проблясваше по дърветата и снега под тях.
— Мисля, че да — отвърна тихо той.
— Натам сте тръгнали. Планинците казват, че Урмшайм е там някъде, но може да се види само в ясна нощ. — Той въздъхна. — Твоят приятел Бинабик снощи говори за изгубения Тумет’ай. Някога се е виждал оттук — там някъде на изток — посочи в мрака той, — точно от тази височина, но това е било по времето на прапрадядо ми. На дневна светлина Сени Анзи’ин… Кулата на Крачещата зора… отразявала лъчите на издигащото се слънце в покривите си от кристал и злато. Казват, че приличала на прекрасна факла, запалена върху утринния хоризонт…
Той млъкна и най-после обърна очи към Саймън: част от лицето му не се виждаше в среднощния мрак.
— Тумет’ай отдавна е погребана — продължи той и помръдна рамене. — Нищо не трае вечно, дори и ситите… дори и самото време.
— На колко… на колко години си?
Джирики се усмихна и зъбите му грейнаха на лунната светлина.
— По-стар съм от теб, Сеоман. Да слезем долу. Днес видя и преживя много неща и няма съмнение, че се нуждаеш от сън.
Върнаха се в осветената от огъня пещера. Тримата гвардейци яката хъркаха, увити в наметалата си. Бинабик седеше, заслушан в бавната скръбна песен, която припяваха няколко сити — напомняше жуженето на кошер и ромона на река и мелодията й изпълваше пещерата с тежкия аромат на някакво рядко, умиращо цвете.
Увит в пелерината си и загледан в отраженията на пламъците по камъните на стените, Саймън заспа под звуците на странната мелодия на племето на Джирики.
39. Ръката на Върховния крал
Събуди се и видя, че светлината в пещерата се е променила. Огънят все още гореше и тънки жълти пламъчета пробягваха сред белезникавата пепел, но фенерите бяха загасени. Дневната светлина се промъкваше през пукнатините на тавана, невидими през нощта, и превръщаше каменната стая в прорязан от снопове светлина сумрак.
Тримата му спътници все още похъркваха, омотани в наметалата си и проснати като жертви на бойното поле. В пещерата нямаше никого, освен Бинабик, който бе кръстосал крака пред огъня и разсеяно свиреше на своята тояжка-флейта.
Саймън се надигна замаян и попита:
— Къде са ситите?
Бинабик изсвири още няколко тона и каза, без да се обръща:
— Приятелю! Наспа ли се?
— Да — изсумтя Саймън и отново легна и се загледа в прашинките, които потрепваха под тавана на пещерата. — Къде са ситите?
— На лов, както се полага. Хайде ставай. Имам нужда от помощта ти.
Саймън изпъшка и седна.
— На лов за великани? — попита след малко с препълнена с плодове уста.
Хъркането на Хейстън беше станало толкова силно, че Бинабик остави с досада флейтата.
— На лов за всичко, което заплашва границите им, поне така мисля. — Тролът се вторачи в нещо на каменния под. — Кикасут! Няма никакъв смисъл. Изобщо не ми харесва.
— Кое няма смисъл? — Саймън огледа пещерата. — Това ситски дом ли е?
Бинабик му метна смръщен поглед.
— Добре е, че си възвърнал способността си да задаваш купища въпроси наведнъж. Не, това не е ситски дом. Това е, струва ми се, каквото го нарече Джирики: ловна хижа, място за техните ловци, докато се скитат из горите. Колкото до другия ти въпрос, тъкмо тези кости са безсмислени — или по-скоро прекалено многозначителни.
Ашиците лежаха на купчинка пред коленете на Бинабик. Саймън ги огледа внимателно.
— Какво означава това?
— Ще ти кажа. Може би не е зле през това време да измиеш лицето си от мръсотията, кръвта и сока от горски плодове. — Тролът се ухили кисело и посочи езерцето в ъгъла. — Мисля, че това е подходящо за целта.