Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Саймън потопи глава в хапещо студената вода, потрепери и изпръхтя:
— Ааа! Студено!
— Може би виждаш — продължи Бинабик невъзмутимо, — че тази сутрин хвърлих ашиците. Ето какво казват те: Сенчестата пътека, Пуснатата стрела и Черната пукнатина. Това много ме обърква и тревожи.
— Защо?
Саймън плисна още вода върху лицето си и се избърса с ръкава си, който не беше кой знае колко чист.
— Защото хвърлих ашиците, преди да напуснем Наглимунд — отвърна троснато Бинабик, — и се получиха същите фигури! Абсолютно същите!
— И какво лошо има в това?
Нещо ярко на ръба на езерцето привлече погледа му — кръгло огледалце от тъмно стъкло във великолепно гравирана с непознати букви дървена рамка.
— Много често повтарянето на едни и същи неща е лош знак — каза Бинабик, — но при ашиците има и още нещо. За мен те са водачи към мъдростта, разбираш ли?
— Ммм…
Саймън тръкна огледалото в нагръдника си.
— Добре, какво би си помислил, ако отвориш вашата Книга на Ейдон и видиш, че на всичките й страници най-неочаквано има един-единствен стих — който се повтаря отново и отново?
— Имаш предвид книга, която съм виждал и преди това? И която се различава от предишния път? Ще си помисля, че е някаква магия.
— В такъв случай — поуспокои се Бинабик — разбираш проблема ми. Има стотици начини на подреждане на ашиците. Да се подредят шест пъти по един и същи начин — не мога да не си помисля нещо лошо. Колкото и много неща да съм изучил, продължава да не ми харесва думата „магия“ — но има някаква сила, която сграбчва костите, така както мощният вятър развява всички флагове в една и съща посока… Саймън? Слушаш ли ме?
Вторачен в огледалото, Саймън с изумление наблюдаваше непознатото лице, което го гледаше оттам. Непознатият имаше издължено скулесто лице, потънали в дълбока сянка сини очи, буйни златисточервеникави бакенбарди, брада и мустаци. С още по-голямо изумление Саймън установи, че — разбира се! — наблюдава себе си, отслабнал и променен от странстванията, при това с брада. Що за лице беше това, запита се неочаквано той? Все още я нямаше типичната мъжественост и суровост, но му се понрави, че е успял да се отърве донякъде от предишния израз на полуидиот. Въпреки всичко откри нещо разочароващо в издължената физиономия на рошавия младеж, който се взираше в него.
„Такъв ли съм изглеждал на Мириамел? Селянче?“
Щом си спомни за принцесата, му се стори, че за миг видя образа й в огледалото, изникнал сякаш от неговия. За няколко секунди двете лица сякаш не можеха да се откопчат едно от друго, като две души в едно тяло; миг по-късно вече виждаше единствено лицето на Мириамел — или по-скоро на Малахиас с късата черна коса и момчешките дрехи. Зад нея се простираше безцветно небе, изпълнено с мрачни, кълбести, буреносни облаци. Имаше още някой, точно зад нея, кръглолик мъж със сива качулка. Беше го виждал, сигурен беше, абсолютно сигурен — кой беше?
— Саймън!
Гласът на Бинабик го плисна като студена вода. Сепнат, той за малко не изтърва огледалото. Когато отново го погледна, видя в него единствено собственото си лице.
— Да не ти прилоша? — запита тролът разтревожено.
— Не…
— Ако си се умил, ела да ми помогнеш. Ще си поговорим за поличбите по-късно, когато си в състояние да се съсредоточиш.
И Бинабик се надигна и пусна ашиците в кожената им кесия.
Бинабик се спусна пръв в ледената пързалка — след като предупреди Саймън да държи пръстите на краката си изпънати напред и ръцете си плътно до главата. Секундите стремително спускане напомняха падане насън от високо и когато тупна в мекия сняг пред отвора на тунела, заслепен от ярката студена дневна светлина, Саймън усети, че му е приятно.
Миг по-късно го събори изненадващ удар в гърба, последван от задушаващо срутване на планина от мускули и козина отгоре му.
— Куантака! — чу той веселия крясък на Бинабик. — Щом така приветстваш приятелите си, радвам се, че не съм ти враг!
Саймън избута вълчицата настрана, но го сполетя нова атака по лицето, осъществена този път с грапавия вълчи език. Най-накрая, не без помощта на Бинабик, успя да се отърве. Като виеше възбудено, Куантака обиколи младежа и трола и се втурна към потъналата в сняг гора.
— Сега — обади се Бинабик, докато отърсваше снега от черната си коса — трябва да открием къде ситите са прибрали конете ни.