Кралица на въздух и мрак [bg]

— За станалото на бойното поле? Не мисля. Вие убихте Ездачите на Манан, за което всички са ви благодарни, убихте и неколцина членове на Кохортата, което и така можехте да направите. Мисля, че сега ще се превърнете в нещо като атракция. Истински нефилими не са били виждани от векове. Възможно е да се наложи да положите малко общественополезна дейност.

— Наистина ли? — попита Ема.

— Не. — Джем й намигна.

— Имах предвид за това с парабатайството — обясни Джулиън. — Все още нарушаваме Закона, изпитвайки това, което изпитваме един към друг. Дори ако смекчат Закона, ще трябва да бъдем разделени, дори заточени, така че това никога да не се повтори.

— А. — Джем се облегна на стената, скръстил ръце на гърдите си. — Когато дрехите ви бяха свалени, за да могат да ви изцелят, тук, във Василиас, бе установено, че парабатайските ви руни са изчезнали.

Ема и Джулиън го зяпнаха.

— Сега, възможно е руната да бъде изрязана от кожата ви и пак да си останете парабатаи — каза Джем. — Руната е символът, не самата връзка. Беше любопитно обаче, защото нямаше и следа, никакъв белег, показващ къде са били парабатайските ви руни; сякаш изобщо не ги беше имало. Мълчаливите братя надникнаха в умовете ви и откриха, че връзката е била разкъсана. — Той замълча за миг. — При обикновени обстоятелства бих имал чувството, че съобщавам лоша новина, но в този случай, едва ли е така. Вече не сте парабатаи.

Никой от тях не помръдна, дори не си пое дъх. В гърдите на Ема сърцето й сякаш биеше като камбана в огромно помещение, кънтящото ехо на пещера, чийто покрив бе толкова висок, че всеки звук се изгубваше в тишина и мечти. Лицето на Джулиън бе бяло като демонските кули.

— Не сме парабатаи? — повтори най-сетне, а гласът му беше като на непознат.

— Ще ви дам минутка, за да осмислите новината. — Усмивка подръпна устните на Джем. — Ще отида да поговоря със семейството ви. Тревожеха се за вас. — Той излезе от стаята и макар да носеше дънки и пуловер, зад него сякаш се развяха одежди.

Вратата се затвори зад гърба му, а Ема все така не бе в състояние да помръдне. Ужасът да си позволи да повярва, че кошмарът най-сетне е свършил, я задържаше вкаменена на мястото й. Толкова отдавна живееше с този товар на плещите си. Толкова отдавна това бе първата й мисъл, когато се събудеше, и последната, преди да заеми; подклаждаше кошмарите й и се криеше във всеки таен страх: Ще изгубя Джулиън. Ще изгубя семейството си. Ще изгубя себе си.