Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Ще се катерим обратно, предполагам — отвърна Фродо.
— Лесно е да се каже — възрази Сам. — По-добре да изчакаме утрото, тогава ще е по-светло.
— Не! Не, ако зависи от мен — отвърна Фродо с внезапно и непонятно упорство. — Свиди ми се всеки час, всяка минута. Ще опитам да сляза. Не тръгвай подир мен, докато не се върна или те повикам!
Той се вкопчи с пръсти в каменния ръб на пропастта и бавно се спусна надолу, докато ръцете му се обтегнаха почти докрай — и в този миг напипа с краката опора.
— Първата стъпка надолу! — промърмори той. — Надясно издатината се разширява. Мога да застана там и без опора. А сега… Гласът му секна изведнъж.
Прииждащият мрак налетя с невероятна бързина откъм Изтока и погълна цялото небе. Право над главите им се раздаде сухото пращене на гръмотевица. Ослепителна мълния се стовари над хълмовете. Сетне налетя бесен вятър и към рева му се примеси пронизващо остър писък. Точно такъв вик бяха чули хобитите в далечното Мочурище, когато бягаха от Хобитово, и дори там, сред горите на Графството, той бе смразил кръвта им. А тук, сред пущинака, ужасът бе далеч по-мощен — той ги прониза със студените остриета на страха и отчаянието, спря сърцата и дъха им. Сам се просна по очи. Фродо изтърва опората и затули с длани уши и очи. Олюля се, плъзна се и с жален вик полетя надолу.
Сам го чу и с усилие пропълзя към ръба.
— Господарю! Господарю! — извика той. — Господарю! Не чу отговор. Откри, че цял се тресе, но овладя дишането си и отново изкрещя:
— Господарю!
Вятърът сякаш наблъскваше гласа му обратно в гърлото, но когато вихърът отмина с рев по клисурата и се загуби над хълмовете, до ушите му долетя неясен ответен вик:
— Всичко е наред, наред! Тук съм. Но не виждам. Фродо викаше с немощен глас. Всъщност не беше много далече. Не беше паднал, само се бе преплъзнал и малко поразтърсен, се бе озовал на широка площадка няколко ярда по-долу. За щастие тук скалата силно се отклоняваше навътре и вятърът го бе притиснал към камъка — това му попречи да се преметне надолу. Той се хвана по-здраво и прилепи лице към студения камък, а сърцето му блъскаше в гърдите. Но или бе станало съвсем тъмно, или очите му бяха престанали да виждат. Наоколо имаше само мрак. Запита се дали не е ослепял. Дълбоко си пое дъх.
— Върнете се! Върнете се! — дочу той от мрака над себе си гласа на Сам.
— Не мога — отвърна Фродо. — Не виждам. Не намирам никаква опора. Не мога да мръдна.
— А аз какво да направя, господин Фродо? Какво да направя? — изкрещя Сам, като се привеждаше рисковано навън. Защо не виждаше господарят му? Вярно, тъмно беше, но не чак дотам. Той различаваше Фродо под себе си — мътна, изоставена фигурка, притисната към канарата. Ала далеч, далеч от досега на протегнатата за помощ ръка. Отново изпращя гръмотевица и се изсипа дъжд. Леденостуден, примесен с градушка, той метна над канарата заслепяващата си пелена.
— Слизам при вас — изкрещя Сам, макар че не би могъл да каже как се надява да помогне с това.
— Не, не! Чакай! — вече по-силно долетя отговорът на Фродо. — Скоро ще се оправя. Вече ми е по-добре. Чакай! Нищо не можеш да направиш без въже.
— Въже! — викна Сам, обезумял от възбуда и облекчение. — Е, ако пък не заслужавам да ме закачат на въже като предупреждение за всички дръвници като мен! Глупак си и глупак ще си останеш во веки веков, Сам Майтапер — честичко ми го казваше Старика, та му стана поговорка. Въже!
— Стига си бърборил! — викна Фродо, който вече се бе опомнил достатъчно, за да се чувствува едновременно развеселен и ядосан. — остави Старика на мира! Да не би да опитваш да си напомниш, че имаш въже в джоба? Ако е тъй, вади го!
— Да, господин Фродо, в раницата ми и прочие. Стотици мили го мъкна, а сега взех, че забравих!
— Щом е тъй, недей да дремеш, ами пусни единия край насам!
Сам бързо смъкна раницата и затършува из нея. Наистина на дъното имаше топ сиво въже, изплетено от жителите на Лориен. Той спусна края към господаря си. Мракът пред очите на Фродо сякаш се разсея, или пък зрението му се възвръщаше. Той забеляза как сивата линия се люшка надолу и му се стори, че излъчва неясно сребристо сияние. Сега, когато сред тъмнината имаше към какво да насочи поглед, главозамайването отслабна. Облегнат с цяла тежест напред, той бързо обви края около кръста си, сетне сграбчи въжето с две ръце.
Сам отстъпи назад и здраво опря нозе в някакъв пън на един-два ярда от ръба. Къде с дърпане, къде с катерене, Фродо стигна догоре и се просна на земята.