Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Останалите сити се смееха, щом Слудиг подхванеше припева с дрезгавия си като магарешки рев глас, поклащаха се в такт и си шушукаха. Слудиг, Хейстън и Гримрик изглеждаха съвсем щастливи, дори Бинабик се хилеше, засмукал някаква обелка от круша. Единствено Саймън, припомнил си пленителната музика, която ситите бяха изсвирили, изпитваше срам, сякаш римърът беше някаква панаирджийска мечка, която танцува за трохи на пазара.
Той стана и избърса ръцете си. Бинабик също се изправи и след като получи разрешение от Джирики, се спусна по галерията, за да нагледа Куантака. Тримата воини се кикотеха гръмогласно и си разказваха пиянски войнишки истории. Саймън се приближи до една от нишите в стената, за да огледа странните фенери. Внезапно си спомни за блестящия кристал, който му беше дал Моргенес — нима беше направен от ръката на сит? — и сърцето му се сви от самота и студ. Вдигна един от фенерите и видя как сенчестите очертания на костите на ръката му прозират през кожата като през мътна вода. Колкото и да се взираше, не можеше да проумее как е вмъкната светлината във вътрешността на прозрачния кристал.
Усети, че някой го наблюдава, и се извърна. Джирики го гледаше втренчено с проблясващите си котешки очи.
Хейстън, в чиято глава виното явно се бе разбушувало, бе успял да предизвика един от ситите — онзи, когото Ан’най бе нарекъл Ки’ушапо — да премерят сили в борба с ръце. Облеченият в черно-сиви дрехи жълтобрад Ки’ушапо получаваше пиянски съвети от Гримрик. Ясно защо мършавият гвардеец намираше подкрепата си за уместна: ситът беше с цяла глава по-нисък и почти два пъти по-лек от Хейстън. Щом ситът хвана огромната лапа на Хейстън, Джирики стана, мина покрай тях и приближи с грациозната си походка към Саймън.
На Саймън му беше трудно да види в това самоуверено и интелигентно същество изгубилото разума си създание, което бе открил в капана, въпреки че и сега в начина, по който Джирики извръщаше глава или изпъваше дългите си пръсти, се усещаше онова диво, което го бе ужасило. А и всеки път, щом изпъстрените му със златни точици янтарни очи отразяваха огъня, проблясваха като диаманти в черна горска пръст.
— Ела, Сеоман — каза ситът. — Ще ти покажа нещо.
Пъхна ръката си под лакътя на младежа и го поведе към езерцето, до което бе седнал Кендхараджа’аро и плъзгаше пръсти по повърхността му. Борбата между Хейстън и Ки’ушапо бе в разгара си. Противниците стискаха ръце, без нито един от двамата да е спечелил преимущество до момента, но брадатата физиономия на Хейстън се бе изкривила от напрегнатата му озъбена усмивка. За разлика от него, стойката на по-слабичкия сит не беше особено напрегната и единствено ръката му потрепваше от усилието. Саймън си помисли, че това не предвещава успех за Хейстън. Слудиг гледаше зяпнал как дребосъкът побеждава едрия мъжага.
Джирики изчурулика нещо на вуйчо си, но той не отговори: младежкото му лице изглеждаше затворено като заключена врата. Саймън го подмина и последва принца покрай стената на пещерата. Миг по-късно Джирики изчезна от изумения му поглед.
Просто бе прекрачил в друг тунел, който се виеше зад каменния улей на малкия водопад. Саймън се вмъкна след него; груби каменни стъпала се извиваха нагоре, осветени от десетки фенери.
— Следвай ме — каза Джирики и тръгна.
Заизкачваха се по спираловидното стълбище. Накрая последният фенер остана зад тях и запристъпваха внимателно в почти абсолютен мрак, докато най-после Саймън не видя пред себе си блещукането на звездите. След миг преходът се разшири в малка пещера, над една от чиито страни надвисваше нощното небе.
Той последва Джирики до ръба на пещерата — висок до кръста каменен перваз. Скалистата фасада на хълма се спускаше отвесно надолу: десет лакътя до върховете на вечнозелените борове и още петдесет до покритата със снежен килим земя. Нощта беше ясна, звездите блещукаха свирепо в мрака, а гората се разстилаше във всички посоки като огромна тайна.
— Дължа ти един живот, дете на хората, — проговори Джирики. — Не се страхувай, че ще го забравя.