Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
През целия ден се бяха промъквали напред, а външният ръб на Емин Муил постепенно завиваше на север. Сега покрай него се простираше широка неравна площадка от напукана и изтрита от времето скала, осеяна тук-там с тесни клисури, които стръмно се спускаха надолу, прорязвайки лицето на канарата. Тия пукнатини се срещаха все по-често, ставаха все по-дълбоки и за да намерят път сред тях, Фродо и Сам се отклоняваха наляво, далече от ръба, без да забележат, че вече няколко мили бавно, но упорито се спускат надолу — скалното било клонеше към низините.
Най-сетне се наложи да спрат. Прорязан от дълбока пропаст, хребетът рязко завиваше на север. От другата страна отново се възнасяше нагоре, преодолявайки отведнъж десетки фатоми — пред пътниците стърчеше огромна сива канара, отрязана отвесно като с нож. Вече не можеха да продължават напред, трябваше да завият на изток или на запад. Но западната посока щеше да им донесе само ново забавяне и тежък път към централните хълмове; на изток ги чакаше бездната.
— Не ни остава нищо друго, освен да се смъкнем по тая клисура, Сам — каза Фродо. — Дай да видим накъде води!
— Към някоя гадна пропаст, обзалагам се — отвърна Сам. Пукнатината се оказа по-дълга и по-дълбока, отколкото изглеждаше. Малко по-надолу откриха няколко чворести недорасли дръвчета, първите, които виждаха от много дни насам — главно криви брезички, а тук-там и по някоя ела. Повечето бяха изсъхнали, пронизани до сърцевината от източните ветрове. В някогашните по-меки дни из клисурата навярно бе расла китна горичка, но сега само петдесет ярда по-нататък дърветата свършваха, макар че старите, прогнили пънове продължаваха почти до ръба на скалата. От едната страна на клисурата имаше свлачище и дъното се спускаше стръмно надолу, осеяно с каменни отломки. Когато най-сетне стигнаха до края, Фродо спря и се приведе навън.
— Гледай! — каза той. — Доста трябва да сме се спуснали или пък скалата не е толкова висока. Това място е много по-ниско от другите и спускането не изглежда чак толкова трудно. Сам коленичи край него и неохотно надникна през ръба. После се озърна към огромната скала, извисена отляво.
— Не било трудно! — изсумтя той. — Е, да де, все си е по-лесно надолу, отколкото нагоре. Който не може да хвърчи, може да скочи!
— Скокът и тук е доста голям — каза Фродо. — Около… — той замълча, измервайки на око — около осемнадесет фатома, предполагам. Не повече.
— И това ми стига! — отвърна Сам. — Уха! Как мразя да гледам отвисоко! Но по-добре да гледам, отколкото да се спускам.
— Все едно — каза Фродо. — Мисля, че можем да се спуснем оттук и ще трябва да опитаме. Виж, скалата се е променила, съвсем не е каквато беше преди няколко мили. Тук е напукана и наклонена.
Наистина външният откос вече не беше отвесен, а леко наклонен назад. Напомняше огромен крепостен вал или вълнолом с изместени основи, тъй че пластовете се бяха размесили и объркали сред грамадни пукнатини и дълги полегати корнизи, на места широки почти колкото стъпала.
— И ако ще опитваме да слезем долу, най-добре да започнем веднага. Рано се стъмва. Мисля, че се задава буря.
Мъгливите очертания на източните планини се губеха сред по-гъст мрак, който вече протягаше дълги ръце на запад. Вятърът се засилваше, носейки ръмженето на далечни гръмотевици. Фродо подуши въздуха и с лошо предчувствие погледна небето. Свали колана си, сетне го затегна над плаща, намести на гръб леката раница и пристъпи към ръба.
— Ще опитам — каза той.
— Отлично! — мрачно отвърна Сам. — Аз обаче съм пръв.
— Ти? — възкликна Фродо. — Как тъй си промени мнението? — Не съм го променял. Просто разсъждавам логично — отдолу се слага онзи, който по-лесно може да падне. Не искам да се стоваря върху вас и да ви съборя — няма смисъл да загинат двама от едно падане.
Преди Фродо да го спре, той седна, преметна нозе през ръба, завъртя се и взе да драска с пръстите на краката, търсейки опора. Едва ли някога бе постъпвал по-храбро и по-неразумно.
— Не, не! Сам, магаре такова! — викна Фродо. — Непременно ще се претрепеш, ако слизаш така, без даже да погледнеш накъде отиваш. Върни се! — Той стисна Сам под мишниците и го издърпа нагоре. — Сега потрай малко!
Фродо легна по корем, надвеси се навън и погледна надолу, ала светлината сякаш чезнеше стремително, макар слънцето да не бе залязло.
— Мисля, че можем да се справим — каза той най-сетне. — Аз поне бих могъл, а и ти можеш, ако запазиш хладнокръвие и ме следваш предпазливо.
— Не разбирам откъде сте толкова сигурен — каза Сам. — Тъй де! В тая дрезгавина не можете да видите дъното. Ами ако стигнем до място, където няма къде да се хванем или да стъпим?