Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Първият сблъсък с отряд на Шайдо в най-добрия случай можеше да се нарече равностоен залог, такъв, какъвто Мат нямаше да приеме, ако не беше принуден. Това, че мълниите бяха стъписали айилците достатъчно, за да ги обърнат в бяг, не променяше нищо. Днес бяха влизали в бой на два пъти, когато Мат се бе оказал в положението да избира или да хване, или да го хванат, но и в двата случая изходът не беше толкова добър, колкото си въобразяваха тайренците. Едната битка завърши наравно, но само защото можа да се отърве от Шайдо, след като се бяха оттеглили за прегрупиране. Най-малкото не се появиха повече, докато той измъкваше хората си през виещите се между хълмовете долчинки. Подозираше, че са си намерили някакво друго занимание — може би още такива светкавици или огнени кълбета, или Светлината знае какво. И знаеше много добре какво им беше помогнало да се измъкнат при последната битка с общо взето здрави кожи. Друга група айилци заора в тила на тези, които се биеха с него, тъкмо навреме, преди копията да се огънат. Шайдо бяха решили да се оттеглят на север, а другите — той така и не разбра кои бяха — бяха възвили на запад, оставяйки на негово разположение полето на битката. Нейлсийн и Естеан смятаха всичко това за чиста победа. Дерид и Талманес обаче не се заблуждаваха.
— Колко остава? — попита Мат.
— Половин час — отговори Талманес. — Сигурно малко повече, ако Светлината се смили над нас. — Тайренците го изгледаха недоверчиво; изглежда, още не схващаха колко бързо могат да се придвижват айилците.
Мат не хранеше такива илюзии. Вече бе проучил терена, но сега отново го огледа и въздъхна. Гледката от този хълм беше много добра и единствената що-годе прилична горичка на половин миля околовръст беше точно тази, в която той седеше на седлото си. Останалото беше храсталак, висок най-много до кръста, осеян нарядко с кожолист, ясен и малко дъб. Айилците със сигурност щяха да пратят тук съгледвачи и нямаше никаква възможност дори конниците да се разкарат, преди да са се появили. Копията щяха да се окажат съвсем на открито. Беше му съвсем ясно какво трябва да направи — да спипа или да се остави да го спипат, но не беше длъжен и да му харесва.
Само ги погледна, но преди да си отвори устата, Дерид каза:
— Моите съгледвачи ми докладват, че с този отряд е самият Куладин. Във всеки случай ръцете на водача им са оголени и по тях личат същите знаци, за които разправят, че носи лорд Дракона.
Мат изсумтя. Куладин, при това тръгнал на изток. Дори да имаше някакъв начин да се отклони малко, този тип щеше да се натресе право на Ранд. А може би точно това целеше. Мат усети, че в душата му пламва гняв, и това нямаше нищо общо с намерението на Куладин да убие Ранд. Главатарят на Шайдо беше виновен той да се набута тук, в самия център на битката, мъчейки се да остане жив, чудейки се дали всеки момент всичко няма да се превърне в лична борба между Ранд и Самаил, в битка, която можеше да избие всички и да изпепели всичко на две-три мили околовръст. „Стига да не го наръгам с копието си в гърдите преди това.“ И никакъв друг избор, освен да увисне като гъска пред кухненската врата. Без Куладин дотам нямаше да се стигне.
Жалко, че някой не беше го убил още преди години. Той определено създаваше достатъчно поводи за това. Айилците рядко показваха гняв, а когато го правеха, беше студен и сдържан. Куладин, от своя страна, като че ли кипваше поне по два-три пъти на ден и да си загуби главата в безразсъдния си гняв бе толкова лесно, колкото да се подпали слама. Цяло чудо бе, че все още е жив, и чист късмет на Тъмния.
— Нейлсийн — каза Мат ядосано, — завий с тайренците широко на север и нападни тия приятелчета отзад. Ние ще им задържим вниманието, така че препускай здраво и се стовари отгоре им като съборен плевник. — „Значи той разчита на късмета на Тъмния, така ли? Кръв и пепел, дано само и моят се върне.“ — Талманес, ти ще направиш същото от юг. Хайде, действайте. Времето ни е малко и вече изтича.
Двамата тайренци се поклониха припряно и се затичаха към конете си, нахлупвайки шлемовете си в движение. Поклонът на Талманес беше малко по-официален.
— Милостта да закриля меча ти, Мат. Или би трябвало да кажа „копието ти“. — И също се отдалечи.
След като и тримата се скриха сред дърветата, Дерид вдигна поглед към Мат и отри с пръст дъждовните капки над очите си.
— Значи, този път ще останеш с пиките. Не позволявай гневът ти към Куладин да те надвие. Битката не е подходящо място за дуел.
Мат едва не зяпна. Дуел ли? Той ли? С Куладин? За това ли според Дерид беше останал той с пехотата? Беше я избрал само защото зад пиките му се струваше по-безопасно. Това беше причината. Нищо друго.