Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
На около миля или малко повече неколкостотин облечени в кадин-сор фигури, тичащи в колона по осем души в източна посока се изкачиха на една от височините, обрасла с кожолист — жалко подобие на горичка. Преди първите бегачи да започнат да се спускат по обратния склон, сред редиците им блесна мълния и изхвърли нагоре хора и пръст. Пипе дори не изцвили, когато тътенът достигна до ушите на Мат — вече бе привикнал на удари, много по-близки от този.
Някои от изпопадалите мъже се надигнаха с куцукане и веднага се присъединиха към онези, които бяха останали незасегнати. Не повече от дузина бяха извлечени за раменете настрана, след което оцелелите бързо се спуснаха от билото натам, откъдето се бяха появили. Никой не се спря да огледа образувалия се кратер. Вече се бяха научили на този урок — изчакването само привличаше второ сребърно копие от облаците. След няколко мига те се скриха от погледа на Мат. Освен мъртвите.
Той извърна далекогледа си на изток. В тази посока трябваше да се вижда дървената кула, щръкнала над дърветата, но колкото и да я търсеше, не можа да я зърне. Сигурно гледаше не където трябва. Както и да е. Мълниите трябваше да са работа на Ранд, както и всичко останало. „Ако можех да се доближа достатъчно…“
Щеше да се озове точно там, откъдето беше тръгнал. Дори да не беше притеглянето на тавирен, щеше доста да се озори, докато пак успее да си тръгне, ако разбереше Моарейн. А трябваше да се има предвид и Мелиндра. Не беше чувал досега на някоя жена да не й стане криво, когато един мъж се опита да се измъкне от живота й, без да я предупреди.
Докато търсеше кулата, един склон в полезрението му, обрасъл с рядка горичка кожолист, изведнъж лумна в пламъци и в същия миг всички дървета се превърнаха във факли.
Той бавно сниши обкованата с месинг тръба: не му беше нужна, за да вижда огъня и тлъстия пушек, който вече образуваше гъст облак в небето. Не му бяха нужни и някакви особени знаци, за да разпознае преливането, щом го видеше — не и като това. Дали Ранд най-после бе прекрачил ръба на лудостта? Или на Авиенда най-после й беше писнало да я карат насила да се върти около него? Никога не дразни жена, която може да прелее — това правило Мат рядко съумяваше да спазва, макар и да се стараеше много.
Ако Ранд обаче не беше полудял, или Авиенда, Егвийн или някоя от Мъдрите не бе решила да се отърве от него, значи някой друг се месеше в работите този ден. Значи, две по две, и кой оставаше до петицата? Самаил. Толкова с опитите да се измъкне; измъкване нямаше. „Кръв и проклета пепел! Къде се дяна моя проклет…“
Някакъв клон изпращя под нечий крак зад гърба му и той реагира, без да мисли, извъртайки в плътен кръг Пипе повече с коленете си, отколкото с юздите, и замахна с копието с острието на меч.
Естеан се ококори, когато късият меч спря малко преди да му разполови черепа. От дъжда косата му беше залепнала по челото. Нейлсийн, който беше до него, се ухили, наполовина стреснат, наполовина развеселен от притеснението на другия млад тайренец. Той бе поел командата на тайренската конница след Меланрил. Талманес и Дерид също бяха тук, на една крачка по-назад, както обикновено, и с безизразни лица, също както обикновено. Бяха оставили конете си по-назад, под дърветата.
— Право към нас идат айилци, Мат — каза Нейлсийн, след като Мат изправи копието със знака на гарвана. — Светлината душата да ми изгори, ако са и с един по-малко от пет хиляди. — Той отново се ухили. — Но не мисля, че знаят, че ги чакаме.
Естеан кимна.
— Придържат се по деретата и долчинките. Крият се от… — Той погледна бързо към облаците и потръпна. Не беше единственият, който се чувстваше обезпокоен от онова, което можеше да се стовари отгоре им от небето; другите също вдигнаха глави. — Все едно, ясно е, че се канят да преминат точно оттам, където са хората на Дерид. — В гласа му дори се долови нотка на уважение, когато спомена копиеносците. Неохотно, наистина, и не много силно, но беше трудно да гледаш отвисоко хора, които на няколко пъти са ти спасили главата. — Ще се озоват над нас още преди да са ни видели.
— Великолепно — изпъшка Мат. — Просто великолепно, да му се не види.
Каза го уж със сарказъм, но Нейлсийн и Естеан не усетиха жилката, разбира се. Изглеждаха нетърпеливи. Но прорязаното с белези лице на Дерид изразяваше толкова емоция, колкото някоя скала, а Талманес повдигна вежда към Мат съвсем леко и едва забележимо поклати глава. Тази двамата разбираха от бой.