Престолът от драконова кост

— Познавал си моя господар? Той умря.

Бинабик свали ръкавиците и размърда пръстите си.

— Той ни познаваше — каза Джирики. — Не те ли научи той на нашия език? Нали каза, че тролът ти е говорил, Ан’най?

— Да, принце. И доста правилно.

Бинабик се изчерви, доволен и същевременно притеснен.

— Укикук ме понаучи, но така и не ми каза как го е научил той. Мислех, че го е наследил от своя господар.

— Сядайте, сядайте. — Джирики подкани с жест Хейстън, Слудиг и Гримрик да последват примера на Саймън и Бинабик.

Тримата пристъпиха като кучета, които се боят да не бъдат набити, и се настаниха до огъня. Няколко сити се приближиха с подноси, отрупани с всевъзможни лакомства: масло и хляб, пита миризливо солено сирене, дребни червени и жълти плодове, каквито Саймън виждаше за първи път. Имаше и няколко купи с познати горски плодове, както и подредени една върху друга стичащи се медени пити. Когато Саймън протегна ръка и взе две, Джирики отново се разсмя, сякаш в далечината изкряка сойка.

— Навсякъде е зима — обясни той, — но пчелите в закътаните твърдини на Джао е-Тинукай’и не го знаят. Вземайте всичко, каквото ви харесва.

Превърналите се в гостоприемни домакини неприятели наляха от каменни кани странно на вкус, но силно вино — напълниха догоре дървените чаши. Саймън се зачуди дали не трябва да се помолят, но ситите вече бяха започнали да се хранят. Хейстън, Слудиг и Гримрик се оглеждаха неспокойно — явно им се ядеше, но бяха уплашени и недоверчиви. Тримата напрегнато наблюдаваха как Бинабик отчупва парче хляб и го маже с масло. Секунди по-късно, убедени, че не само е все още жив, но и похапва в отлично настроение, те нападнаха ситската гощавка с невъздържаността на помилвани затворници.

Саймън избърса меда от брадичката си и заоглежда ситите. Белоликите се хранеха бавно, от време на време оглеждаха дълго някой плод между пръстите си, преди да го вдигнат към устата си. Почти не разговаряха, но щом някой подхвърлеше нещо на техния напевен език или изчуруликаше някаква мелодийка, останалите го изслушваха. В повечето случаи отговор не следваше, но ако имаше такъв, изслушваха и него. Често се чуваше общ кротък смях, но нито веднъж не се развикаха и не започнаха да спорят, а и не се случи някой да прекъсне говорещия.

Ан’най седеше до Саймън и Бинабик. В един момент един от ситите направи тържествено изявление, което разсмя останалите, и Саймън помоли Ан’най да обясни шегата.

Облеченият в бяло сит се почувства малко неловко.

— Ки’ушапо каза, че приятелите ти се хранят така, сякаш се боят храната да не им избяга.

И посочи Хейстън, който тъпчеше устата си с две ръце.

Саймън не бе сигурен какво има предвид Ан’най — не може да не бяха виждали гладни хора, — но все пак се усмихна.

Едва когато храната попривърши и очевидно неизчерпаемата река от вино напълни за пореден път дървените чаши, римърът и двамата еркинландски гвардейци се развеселиха. В един момент Слудиг се надигна — виното се разплиска от чашата му — и предложи да произнесе тост за новите си приятели сити. Джирики се усмихна и кимна, но Кендхараджа’аро настръхна; а когато Слудиг се заклатушка и запя стара пиянска северняшка песен, вуйчото на принца се оттегли в ъгъла на пещерата и заби поглед в развълнуваната повърхност на блесналото под светлината на фенерите езеро.