Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

Лорд Хостър бе потънал в дълбок сън.

— Преди малко изпи сънено вино, милейди — каза майстер Виман. — Срещу болката. Няма да разбере, че сте тук.

— Все едно — каза Кейтлин. „Той е повече мъртъв, отколкото жив, но е по-жив от бедничките ми, милите ми синове.“

— Милейди, мога ли да направя нещо за вас? Отвара за сън?

— Благодаря ви, майстер, не. Няма да проспя скръбта си. Бран и Рикон заслужават малко повече от мен. Отидете на празненството, аз ще поседя при баща си.

— Както желаете, милейди. — Виман се поклони и излезе.

Лорд Хостър лежеше на гръб, с отворена уста, и дъхът му излизаше на тънки, хрипливи въздишки. Едната му ръка бе отпусната на края на постелята, крехка, бледа и безплътна, но топла, щом я докосна. Тя мушна пръстите си между неговите и ги стисна. „Колкото и здраво да го държа, няма да мога да го задържа тук — помисли тъжно Кат. — По-добре да го оставя.“ Но пръстите й отказаха да се отворят.

— Нямам с кого да си говоря, татко — каза му тя. — Моля се, но боговете не ми отвръщат. — Вдигна ръката му и я целуна. Беше топла, сини жилки се виеха и заплитаха като реки под светлата, почти прозрачна кожа. Отвън течаха Червена вилка и Обърнат камък, и щяха да си текат вечно, но не и тези реки в ръката на баща й. Много скоро това течение по тях щеше да секне. — Снощи сънувах как веднъж двете с Лиза се изгубихме на връщане от Морски страж. Помниш ли? Вдигна се онази странна мъгла и двете изостанахме от групата. Всичко стана сиво и не можех да видя на една стъпка пред муцуната на коня си. Изгубихме пътя. Клоните на дърветата се превърнаха в дълги, мършави ръце, които се протягаха да ни сграбчат. Лиза заплака, а аз извиках и мъглата сякаш глътна вика ми. Но Петир знаеше къде сме, върна се и ни намери… Но сега няма кой да ме намери, нали? Този път сама трябва да намеря пътя, а е трудно, толкова е трудно… Все си спомням думите на Старк. Зимата иде, татко. За мен. Сега Роб трябва да се срази с Грейджой, както и с Ланистър, и за какво? Заради една корона и един железен трон? Земята предостатъчно се окървави. Искам си момичетата, искам Роб да остави меча си и да си избере някое мило момиче на Уолдър Фрей, което да го направи щастлив и да му даде синове. Искам си Бран и Рикон, искам… — Кейтлин отпусна глава. — Искам — повтори тя и гласът й секна.

След малко свещта изпращя и угасна. Лунната светлина се промъкваше между летвите на капаците и рисуваше сребристи черти по лицето на баща й. Тя чуваше лекия шепот на измъчения му дъх, чуваше неспирния плясък на водите долу, чуваше едва доловимите звуци на някаква любовна песен от двора, толкова тъжна и сладка. „Обичах дева, рижа като есента — пееше Римънд, — в косата й бе кацнал залезът.“

Кейтлин така и не забеляза кога песента свърши. Бяха изтекли часове, но сякаш беше не повече от миг, когато Бриен се появи на прага.