Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

Братята на сир Озмунд, Озни и Осфрид, бяха като две грахови зърна от една шушулка, високи мъже с клюнести носове, тъмна коса и жестоки усмивки. Девойката висеше отпусната между тях. От сцепената й устна се стичаше кръв и той видя отоците под разкъсаните й дрехи. Ръцете й бяха вързани и бяха запушили устата й с парцал, за да не може да говори.

— Ти каза, че няма да я наранят.

— Тя се би. — За разлика от братята си, Озни Черното котле беше гладко обръснат, така че драскотините ясно личаха по гладките му бузи. — Тая има нокти като на скална котка.

— Отоците минават — каза отегчено Церсей. — Курвата ще живее. Докато живее Джоф.

На Тирион му се дощя да се изсмее. Щеше да е толкова приятно, толкова сладко, но така играта щеше да се разкрие. „Ти загуби, Церсей, а Черните котлета са по-големи тъпаци, отколкото ги мислеше Брон.“ Трябваше само да й го каже. Нищо работа.

Вместо това той погледна момичето и каза:

— Заклеваш ли се, че ще я освободиш след битката?

— Ако ти освободиш Томен — да.

Тирион стана.

— Тогава я дръж, но я пази. Ако на тези животни им хрумне, че могат да я използват за… е, мила ми сестро, да ти напомня, че везните се накланят и така, и така. — Тонът му беше спокоен, чак безразличен. Търсеше да постигне бащиния си глас и го постигна. — Каквото сполети нея, ще сполети и Томен, в това число боят и изнасилванията. — „Щом ме смята за такова чудовище, нека да й изиграя и тази роля.“

Церсей не го беше очаквала.

— Няма да посмееш!

Тирион се усмихна, бавно и хладно. Зелено и черно, очите му й се изсмяха.

— Няма да посмея ли? Лично аз ще го направя.

Ръката на сестра му литна към лицето му, но той я хвана за китката и я изви, докато тя не извика от болка. Осфрид пристъпи напред да я защити.

— Още една крачка и ще й счупя ръката — предупреди джуджето. Мъжът спря. — Забрави ли, че ти казах повече да не ме удряш, Церсей? — Блъсна я на пода и се обърна към Черните котлета. — Отвържете я и махнете парцала от устата й.

Въжето беше толкова стегнато, че спираше притока на кръв към ръцете й. Тя извика от болка, когато я развързаха. Тирион разтри пръстите й, докато се съживят.

— Миличката ми — каза той. — Бъди смела. Съжалявам, че са те наранили.

— Зная, че ще ме освободите, милорд.

— Да — увери я той и Алайая се наведе, целуна го и сцепената й устна остави на челото му петно кръв. „Тази кървава целувка е повече, отколкото заслужавам — помисли Тирион. — Пострада само заради мен.“

Кървавото петно още си стоеше на челото му, когато се обърна и изгледа сестра си отгоре.

— Никога не съм те обичал, Церсей, но все пак си моя сестра, затова никога не съм те наранявал. Но ти му сложи края. За това ще те нараня. Още не знам как, но ми дай време. Ще дойде ден, когато ще си мислиш, че си в пълна безопасност и си щастлива, и изведнъж радостта ти ще се превърне в пепел в устата ти, и тогава ще разбереш, че дългът е платен.

Във война, беше му казал веднъж баща му, битката свършва в мига, в който едната армия се прекърши и побегне. Все едно колко многобройна е била допреди миг, дори все още да е снаряжена и въоръжена; щом се обърнат и побягнат, повече няма да се бият. Същото се получи и с Церсей.