Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Ама как се подредихме само! — рече Сам. — От всички страни, дето сме ги чували, тъкмо тая не искахме да видим по-отблизо… и точно там се мъчим да отидем! Не стига това, ами няма начин да се доберем до нея. Комай сме на грешен път от самото начало. Не можем да слезем, а пък ако слезем, гарантирам, че ония зелени земи ще се окажат гнусно блато открай до край. Пфу! Не усещате ли миризмата?
Той подуши вятъра.
— Да, усещам я — отвърна Фродо, ала не помръдна и очите му продължаваха втренчено да се взират към черната линия и потрепващия пламък. — Мордор! — едва прошепна той. — Ако трябва да стигна дотам, дано поне да е бързо, че да свърши веднъж завинаги! — Той потръпна. Вятърът беше пронизващо хладен и въпреки това натегнал от студения мирис на тлен. — Е, добре — изрече той, откъсвайки най-сетне очите си от гледката, — може и да сме се подредили, но не бива да стоим тук цяла нощ. Трябва да намерим по-закътано местенце и отново да лагеруваме, новият ден навярно ще ни разкрие пътя.
— Или следващият, или още по-следващият — измърмори Сам… — Или изобщо никой ден. На грешен път сме.
— Не вярвам — каза Фродо. — Мисля, че ми е писано да достигна оная Сянка там, тъй че път ще се намери. Но кой ще ми го разкрие — доброто или злото? Единствената ни надежда беше в бързината. Всяко забавяне налива вода в мелницата на Врага — а ето ме докъде съм стигнал: бавя се. Не ни ли води волята на Черната кула? Всичките ми решения се оказаха погрешни. Много по-рано трябваше да напусна отряда и от Севера да се спусна източно от Реката покрай Емин Муил, сетне през сухото Бойно поле да се добера до Мордорските проходи. Ала сега сами не сме в състояние да намерим път назад, а орките дебнат по източния бряг. Всеки отминал ден е безценна загуба. Изморен съм, Сам. Не знам какво да правим. Колко храна ни остана?
— Само от онуй, дето му викате лембас, господин Фродо. Доста. Все е по-добро от нищо, дума да няма. Ама когато го загризах за пръв път, не съм си и мислил, че някой ден ще мечтая за разнообразие. Ето че дойде и това време — добре би ми се отразил комат сух хляб и халба… е, нека да е половин халба бира. Мъкна си кухненските прибори от последния лагер чак дотук — и за какво? Първо, няма с какво да накладем огън, няма нищо за готвене, даже трева няма!
Обърнаха се и слязоха в една скалиста низина. Залязващото слънце потъна в облаците и бързо настана нощ. Опрели гръб о гръб, двамата поспаха, доколкото им позволи студът, в едно закътано местенце сред огромни нащърбени кули от напукана скала; тук поне бяха на завет от източния вятър.
— Видяхте ли ги пак, господин Фродо? — запита Сам, когато седяха вдървени и измръзнали и дъвчеха питки лембас сред студения сумрак на ранното утро.
— Не — отвърна Фродо. — Вече две нощи нито чувам, нито виждам нещо.
— И аз — кимна Сам. — Брррр! От ония очи направо лошо ми стана! Но може най-после да сме се отървали от гадното недоносче. Ам-гъл! Хубавичко ще ми ам-гълка, само да го спипам за гушата.
— Дано не ти се наложи — каза Фродо. — Не знам как ни е проследил, но може наистина да е изгубил дирята, както казваш. Из тия сухи и пусти земи едва ли оставяме много следи или мирис, дори и за неговия душещ нос.
— Е, дано да е тъй — съгласи се Сам. — Иска ми се да се отървем от него веднъж завинаги!
— И на мен — добави Фродо, — но не ми е той първата грижа. Иска ми се да се отървем от тия хълмове! Мразя ги. Тук, на източния склон, се чувствувам съвсем беззащитен — само мъртвите полета ме делят от онази Сянка. В нея има Око. Хайде! Днес ще трябва някак да слезем до долу.
Но денят отмина и когато взе да се свечерява, те още лазеха покрай хребета, без да са намерили път надолу.
В тишината на пустинната местност понякога им се причуваха неясни звуци нейде назад — търкулнат камък или въображаеми стъпки на пляскащи нозе по скалата. Но щом спираха и заставаха неподвижно, за да се ослушат, не чуваха вече нищо, освен въздишките на вятъра над каменните ръбове — ала дори и те им напомняха за тихичкото съскане на нечий дъх през остри зъби.