Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Изобщо не мога да схвана какво е това място — прошепна тя. Малките пръстчета на !Ксабу стиснаха дланта й — предупреждаваха я, че Ток се връща.
Рени взе чашата, от която се вдигаше пара, и му благодари, после я вдигна към носа си, помириса я и чак тогава си спомни как !Ксабу се беше оплакал, че В-резервоарът осигурява доста ограничено обоняние. Но простият факт, че се беше опитала да помирише питието, означаваше, че това място вече влияе на нейните ВР-рефлекси; ако не останеше нащрек, лесно можеше да забрави, че то не е истинско. Трябваше да вдигне чашата внимателно, да я допре до устните си и да се увери, че я поставя правилно, защото устата беше единственото й нечувствително място — все едно да се опитваш да пиеш, след като са ти сложили местна упойка при зъболекаря.
— Каква е тази маймуна? — Ток огледа !Ксабу с присвити очи. — Досега не съм виждал такава.
— Ами… не знам. Подари ми я един приятел, който… пътува много. Много са послушни като домашни любимци.
Ток кимна. Рени се успокои, като забеляза, че последните думи явно бяха преведени.
— Кога се загубихте? — попита той.
Рени реши да се придържа към истината — така винаги беше по-лесно да се лъже.
— Прекарах една нощ в джунглата съвсем сама.
— Колко? Колко бяхте?
Тя се поколеба, но курсът вече беше определен.
— Две жени се отделихме от другите, без да се брои маймуната ми. После и нея загубих.
Той отново кимна, сякаш това съвпадаше с някакви негови лични изчисления.
— А вие, разбира се, сте темилуни, нали?
Това беше малко по-дълбока вода, но Рени реши да рискува.
— Да, разбира се. — Това като че ли също потвърди обичайните подозрения на Ток.
— Ех, вие, градските хора, мислите си, че можете да си се разхождате из джунглата, все едно е паркът (и той каза някакво име, което тя не можа да чуе съвсем добре). Трябва да се отнасяте по-внимателно към живота и здравето си. И все пак понякога боговете са добри към глупаците и скитниците. — Той погледна нагоре, след това измърмори нещо и направи някакъв знак пред гърдите си. — Ще ви покажа нещо. Елате.
Ток стана, заобиколи бюрото и кимна на Рени към вратата в дъното на офиса.
Тя водеше към квартирата на Ток — с маса, стол и легло, покрито с мрежа против комари. Щом той пристъпи към леглото и отметна мрежата, Рени се прилепи към стената — чудеше се дали той не очаква от нея нещо в замяна на това, че я е спасил, но там вече имаше някой. Спящата жена беше дребничка и тъмнокоса, с дълъг нос — също като Ток — и беше облечена в семпла бяла памучна рокля. Рени не я позна. Докато стоеше и не помръдваше, несигурна какво трябва да направи, !Ксабу изтича към леглото, скочи при жената и започна да се друса върху тънкия дюшек. Явно се опитваше да й каже нещо, но й потрябва доста време, докато се усети.
— Мартин…? — притича към нея Рени.
Жената отвори очи; зениците й блуждаеха разфокусирано.
— … Пътят… блокира! — Мартин, ако това беше тя, вдигна ръце, сякаш, за да се защити от някаква надвиснала опасност. Гласът беше непознат, тя не говореше с френски акцент, но следващите думи разсеяха всякакви съмнения. — Не, Синкх, недей… Ох, Божичко, колко ужасно!
Очите на Рени се насълзиха, докато гледаше как спътницата й се мята в леглото, очевидно все още обладана от кошмара, който ги чакаше на потъналата в мрак граница на Адърланд.
— О, Мартин… — изохка Рени и се обърна към Ток, който наблюдаваше срещата им с мрачно самодоволство: — Къде я намерихте?
Той обясни, че група маркьори на дървета я открили, докато обикаляли в края на джунглата недалеч от лагера.
— Тези хора са суеверни. Смятат я за докосната от боговете — Ток направи пак същия машинален жест, — но аз заподозрях, че е от глада, студа и страха, а може би дори и от удар по главата.
Ток се върна на работа, като им обеща следващият конвой с трупи да ги откара обратно — щял да тръгне привечер. Уморена от всичко, случило й се досега, Рени изобщо не попита къде е това „обратно“. Двамата с !Ксабу прекараха изнизващия се следобед до леглото на Мартин, държаха я за ръцете и й говореха тихо, когато кошмарите прииждаха отново.
Ток помогна на Рени да се качи отзад в огромния, лъскав камион с парен двигател. !Ксабу се изкатери сам и седна до нея върху привързаните с вериги трупи. Ток я накара да обещае, че тя и „нейните луди приятели темилуни“ вече няма да скитат из дивата пустош. Тя му обеща, благодари му за любезността и конвоят тръгна и излезе на широкия разкалян път.