Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
„Надявам се да е така — помисли си Рени. — Без Сингх тя е единствената ни надежда изобщо да разберем какво става. — Тя огледа напълно чуждата, но и съвсем реалистична среда, която ги заобикаляше, и едва не й призля. — Кого се опитвам да залъжа? Погледни това място. Помисли си само какви умове, пари и средства са трябвали, за да се построи това — а ние се готвим да поставим главатарите под граждански арест или нещо подобно. Цялото това начинание си беше абсурдно още от самото начало.“
Чувството на безпомощност беше толкова силно, че Рени не можеше да се насили да говори. Тя, !Ксабу и Мартин седяха мълчаливо на стълбите — странно трио, което си получаваше дължимото в крадливите погледи и в шепота на местното население.
На Рени й се стори, че джунглата се поразрежда, но не беше много сигурна. След като час след час беше гледала как покрай нея се изнизват безброй дървета, затвореше ли очи, монотонният пейзаж продължаваше да се ниже пред погледа й.
Шофьорът на автобуса, със златни зъби и медальон с пера на шията, дори не мигна, когато видя двамата й необичайни спътници, но когато Рени го попита закъде е автобусът — на предното стъкло имаше някаква табела, но тя не можеше да я разчете също като книгите на Ток, — беше я изгледал така, сякаш тя го бе помолила да накара старата очукана таратайка да полети.
— За Темилун, добра жено — отговори той и свали кичозните си слънчеви очила, за да я огледа по-добре; може би си мислеше, че по-късно би могло да му се наложи да опише избягалата от лудницата. — Градът на бога крал, да се свети името му, Господаря на живота и смъртта, ползващия се с благоволение преди всички други. Че закъде другаде да е? — Той махна към самотния прав път, който извеждаше от града с дъскорезницата. — Че закъде другаде би могъл да бъде?
Сега, когато !Ксабу седеше в скута й, притиснал длани към стъклото, а Мартин спеше, опряна на рамото й, Рени се опита да осмисли всичко, което беше видяла дотук. На това място като че ли използваха техника от XIX и XX век — смесена, доколкото си спомняше разликите между двете. Хората приличаха на азиатци или на обитатели на Средния изток, макар че в града беше мярнала неколцина по-русоляви и по-тъмни. Ток не беше и чувал за английския език, което би могло да означава или голяма отдалеченост от англоговорящите народи, или свят, в който изобщо не съществува английски език, или да говори за неговата пълна необразованост. Като че ли имаха поне установена религия и бог крал — но това личност ли беше или просто израз? А шофьорката беше споменала и за нещо като управляващ съвет.
Рени въздъхна нещастно. Не беше кой знае какво. Губеха време — ценно-ценно време, — но не можеше да се сети какво друго биха могли да направят. Сега пътуваха към Темилун, който очевидно беше по-голям град. Ами ако и там нищо не ги приближеше към целта им — тогава какво? Към следващия град? Щеше ли този набег, за който Сингх беше заплатил с живота си, да се превърне само в безкрайни пътувания с автобус, в дълга и гадна екскурзия?
!Ксабу се извърна от прозореца и долепи муцуна до ухото й. Досега беше мълчал в автобуса, тъй като той беше невъзможно претъпкан — имаше хора по седалките, по пътеката, само на метър от опърпаната седалка на Рени имаше поне половин дузина. Мнозина от пътниците возеха пилета или пък дребни животни, които Рени не можа да разпознае съвсем точно и които обясняваха безразличието, с което шофьорът се беше отнесъл към !Ксабу, но никое от тези същества не проявяваше ни най-малка склонност към разговори, ето защо маймунът в скута на Рени зашепна съвсем тихо:
— Непрекъснато мисля какво трябва да търсим. Ако търсим хората, чиято собственост е тази мрежа, Адърланд, то трябва да разберем и кой притежава властта в този свят.
— И как? — измърмори Рени. — Да влезем в някоя библиотека? Предполагам, че ги имат, но вероятно трябва да намерим някой доста голям град.
Сега !Ксабу заговори малко по-високо, защото една жена пред тях се разпя — пееше песен без думи, която малко напомняше на Рени за племенните оди, които баща й и приятелите му понякога запяваха, след като бирата цяла вечер се бе ляла свободно.
— Или пък може би бихме могли да се сприятелим с някого, който да ни обясни всичко, което ни трябва.
Рени се огледа, но никой не им обръщаше внимание. През прозорците видя разчистена обработваема земя и няколко къщи и си помисли, че сигурно наближаваха следващия град.
— Но как можем да се доверим на някого? Искам да кажа, всеки един човек в този автобус би могъл да бъде включен направо в операционната система. Те не са истински, !Ксабу — или поне повечето не биха могли да бъдат.