Градът на златната сянка

Луната беше застанала точно над нея. Тя прехвърли всички песни, които успя да си спомни — поп-парчета, песни от разни шоута по мрежата, детски римички и племенни химни, — когато й се стори, че някакъв слаб гласец я вика по име.

Изправи се и понечи да се обади в отговор, но се спря. Вече не се намираше в собствения си свят — съвсем очевидно беше хваната в капана на нечий чужд сън, а и не можеше да се отърси от спомена за онова, черното, което беше убило Сингх, а с нея си беше играло като с играчка. Може би тази странна операционна система — или каквото и да беше — я бе загубила, когато успя да се промъкне, но сега я търсеше. Звучеше нелепо, но ужасната жива тъмнина, последвана от смайващата реалност на това място, я бяха потресли до дъно.

Преди да успее да вземе някакво решение, някакво същество го взе вместо нея. Листата над главата й зашумоляха, после нещо тупна на земята. Натрапникът имаше глава на куче и жълти очи, в които се отразяваше луната. Рени понечи да изпищи, но не можа. Задъхана, тя вдигна дебелата тояга. Съществото се отдръпна и вдигна изненадващо човешките си на вид предни лапи.

— Рени! Аз съм !Ксабу!

— !Ксабу? Ама какво…, ама това наистина ли си ти?

Маймунът приклекна на пети.

— Гарантирам ти. Спомняш ли си хората, които седят на петите си? Приел съм формата им, но зад формата съм аз!

— О, Божичко! — Нямаше как да сбърка този глас. Защо ли някой, който толкова съвършено би могъл да копира говора на !Ксабу, ще си прави труда да й изпраща натрапник с толкова объркващ вид? — О, Божичко, наистина си ти!

Тя се завтече, сграбчи косматото животинско тяло, притисна го към себе си и се разрида.

— Но защо изглеждаш така? Да не би нещо да се е случило, когато преминахме през… каквото и да беше това?

!Ксабу се опитваше да запали огън с чевръстите си маймунски пръсти. Беше се покатерил по дърветата и бе намерил изсъхнали клони — сравнително сухи, защото още не бяха паднали на земята; сега тъничка струйка дим се виеше над клона, който той беше стиснал между дългите си крака.

— Казах ти, че сънувах нещо — отговори той. — Че е време всички първи хора отново да се обединят. Сънувах, че е време да върнем дълга на моето семейство към хората, които седят на петите си. По тази причина — и поради други, които ти би сметнала за по-практични — аз избрах този мой вторичен сим след по-обикновената човешка форма. Но когато се озовах на това място, аз се озовах и в това тяло. Не се сещам как да го променя и макар да не ми се щеше да те плаша, наложи се да остана в този вид.

Рени се усмихна. Бяха отново заедно двамата с !Ксабу и това беше насърчително, а тлеещото червено петно върху сухия клон я насърчаваше още повече.