Градът на златната сянка

Един работник беше тръгнал нанякъде — вероятно да предупреди властите. Или може би да донесе оръжие, помисли си Рени. Доколко изолирано беше това място? Какво ли означаваше да си невъоръжена жена тук? Незнанието я потискаше — все едно изненадващо да те пренесат в друга слънчева система и да те изхвърлят от кораба само с една кошница за пикник.

Щом Рени и !Ксабу се приближиха, работниците се подредиха в мълчалив полукръг, но останаха на разстояние — или от почтителност, или от суеверие. Рени дръзко впери поглед в тях. Повечето мъже бяха дребни и жилави, с азиатски черти — като в картините на монголци в степта, които тя смътно си спомняше. Някои носеха гривни от прозрачен камък, подобен на нефрит, или пък амулети от метал и кални пера на кожени връвчици на вратовете си.

Мъж, който носеше риза и островърха сламена шапка с широка периферия, си проби път през събралата се тълпа работници и излезе отпред. Беше много мускулест, имаше дълъг остър нож, а от шарения му пояс висеше кесия. Рени предположи, че той е главният.

— Говорите ли английски? — попита тя.

Той се спря, огледа я от горе до долу, после поклати глава.

— Не. Какво има?

Объркването на Рени трая само миг. Очевидно симулацията имаше вградена програма за превод и вероятно изглеждаше така, все едно тя говори езика на работника, а той — нейния. Продължи да разговаря с него и забеляза, че движенията на устата му не съвпадат много точно с думите му, и това потвърди предположението й. Освен това забеляза, че долната му устна е пробита и на нея носи малка златна халка.

— Съжалявам. Ние… аз се загубих. Случи ми се нещо неприятно. — И се наруга наум. През цялото време, докато се бореха с трънаците в джунглата, не се беше сетила да измисли някаква легенда за прикритие. Реши да рискува. — Бях на излет с една група, но се отделих и…

— Сега й оставаше да се надява, че на това място има обичай да се правят увеселителни разходки.

Очевидно имаше.

— Тук наблизо няма градове — погледна я той хитровато и насмешливо, ала добродушно, сякаш се досещаше, че го лъже, но това не го притесняваше много-много.

— И все пак е лошо да се загубиш и да си далече от вкъщи. Аз се казвам Ток. Елате с мене.

Докато вървяха през лагера, !Ксабу продължаваше да крачи до нея мълчаливо. Никой не казваше нищо за него, въпреки че всички го зяпаха упорито. Тя се опита да огледа по-добре мястото. Като всички останали работници Ток също приличаше на азиатец или на жител на Средния изток. На колана му висеше нещо, прилично на мобифон — имаше и къса антена, но беше цилиндрично и цялото гравирано. Над една от по-големите колиби стърчеше и нещо, което много приличаше на сателитна антена. Но от това гледката не ставаше по-позната.

Къщата със сателита се оказа дом и офис на Ток. Той настани Рени на стола пред металното си бюро и й предложи чаша с нещо, което програмата не можа да преведе напълно, но тя го прие. !Ксабу приклекна до стола и се заозърта.

Стаята, в която се намираха, не подсказваше нищо определено. На една лавица имаше няколко книги, но надписите на гръбчетата им бяха на някаква странна азбука, която тя не можеше да разчете: очевидно алгоритмите за превод работеха само с говоримата реч. Освен това имаше и нещо като олтар — един сандък с рамка от шарени пера, а върху него — няколко малки дървени фигурки на хора с животински глави.