Градът на златната сянка

Автобусът беше описал широк завой и за първи път тя видя хоризонта отвъд дърветата. Плоска сребърна лента опасваше далечното небе — блещукащите отражения по нея подсказваха, че това може да бъде само вода: залив на океан, ако се съдеше по размерите. Но онова, което беше приковало погледа на маскирания бушмен, а сега накара и Рени да се изправи на седалката, се простираше пред нея и се очертаваше на фона на металния й блясък — сложни арки и островърхи кули, които сияеха под следобедното слънце като най-големия увеселителен парк, съществувал някога.

— О! — въздъхна тя. — О, виж!

Мартин се размърда неспокойно.

— Какво има?

— Градът. Златният град.

До Темилун стигнаха чак след час — прекосиха огромна равнина, пълна със селища — отначало фермерски села, обкръжени от ниви с разлюляна от вятъра пшеница, после — по-плътно застроени предградия, все по-модерни — търговски комплекси, надлези на магистрали, табели, покрити с неразгадаеми надписи. А на хоризонта градът ставаше все по-голям и по-голям.

Рени мина по пътеката в предната част на автобуса, за да може да вижда по-добре. Промъкна се между двама мъже с обици на устните, които се шегуваха с шофьора, увисна на пръта до предната врата и загледа как мечтата се превръща в реалност.

В някои отношения градът беше като излязъл от приказка — високите сгради бяха толкова различни от кулите блокове и функционалните небостъргачи в Дърбан. Някои бяха огромни стъпаловидни пирамиди с градини и висящи растения на всяко равнище. Други пък бяха филигранни кули, каквито никога не беше виждала, с високи остри върхове, които въпреки това бяха построени така, че бяха отрупани с купчини цветя и житни снопи. А трети бяха толкова невероятни, че не попадаха в никаква категория — като абстрактни скулптури с ъгли и издатини, които й изглеждаха архитектурно невъзможни. Всички бяха боядисани — ярките цветове допринасяха за впечатлението от изобилие на цветя, но най-често срещаният цвят беше сияйножълтото на златото. Блестящо злато увенчаваше най-високите пирамиди и обвиваше на ивици като бодлива тел високите кули. Някои от сградите бяха облицовани от горе до долу със златни плочки, така че и най-тъмните вдлъбнатини, и най-дълбоките ниши въпреки всичко сияеха. Тук беше всичко, за което бе подсказвал мъглявият образ, спасен в лабораторията на Сюзън, и още, и още. Беше град, построен от луди, но луди осенени от гениалност.

Когато автобусът се затътри през външните пояси на метрополиса, върховете на високите сгради се изгубиха от погледа някъде над прозорците. Рени си проби път през струпалите се хора и се върна на мястото си, останала без дъх.

— Невероятно е! — Не можеше да се отърси от възбудата си, макар да осъзнаваше, че е опасна. — Не мога да повярвам, че го намерихме. Намерихме го!

Мартин се беше умълчала. Все така безмълвно тя хвана Рени за ръката и насочи мислите й в друга посока. Насред по-голямото чудо имаше и едно по-малко: Мартин, тайнствената жена, гласът без лице, се беше превърнала в реална личност. Наистина тя използваше тяло сим — така, както кукловодът използва марионетка — и беше на хиляди километри далече от истинското тяло на Рени и дори още по-далече от това чисто теоретично място тук, но беше тук; Рени можеше да я пипне, можеше дори да каже нещо за истинското й физическо „аз“. Сякаш Рени най-после бе срещнала скъп приятел, с когото от детинство само си е кореспондирала.