Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Беше съвсем очевидно, че ги командва Сорилея — тя бързо се разпореди гай-шайн и Мъдрите да се заемат с раните на Девите. Старицата изгледа Ранд, Егвийн и Авиенда, намръщи се замислено и сви тънките си устни. Този поглед се оказа достатъчен за Егвийн да се покатери на седлото на сивата кобила, въпреки че ако айилците разбираха поне малко от езда, Сорилея щеше да забележи, че непохватната вдървеност на Егвийн не е нормална. А показателно за състоянието на Авиенда беше, че се остави Егвийн да я издърпа на седлото зад себе си без намек за протест.
Стиснал зъби, Ранд се метна на седлото с едно плавно движение. Вопълът на изнемощелите му мускули бе потиснат от лавината на болката в хълбока му, сякаш отново го бяха намушкали, но той се постара да не се издаде.
Егвийн се наведе към него и му прошепна:
— Ако не можеш да яздиш по-добре от това, Ранд ал-Тор, може би изобщо ще трябва да забравиш за ездата за известно време.
Авиенда беше изписала на лицето си хладната айилска невъзмутимост, но очите й се втренчиха напрегнато в лицето му.
— И аз те забелязах как яхаш — каза той тихо. — Може би трябва да останеш тук и да помагаш на Сорилея, докато се почувстваш по-добре. — Това я накара да млъкне, въпреки че стисна обидено устни. Старата Мъдра продължаваше да ги гледа.
Ранд сръга пъструшкото в тръс надолу по хълма. Всяка стъпка на коня го жегваше силно в хълбока и го караше да диша през зъби, но трябваше да стигне до града, а пеш не можеше да го направи. Освен това втренченият поглед на Сорилея беше започнал да го изнервя.
Мъгла настигна Джейде-ен след по малко от петдесет крачки, а след още петдесет ги догони Сюлин с поток от Деви, част от които изтичаха напред. Повече, отколкото се беше надявал, но най-вероятно това щеше да е без значение. За това, което се канеше да направи, нямаше да има нужда от влизане в битка.
Улавянето на сайдин сега беше усилие само по себе си, дори през ангреала, и покварата бе още по-непоносима. Празнотата поне заслони собствената му болка. Поне отчасти. И ако Самаил решеше отново да си поиграе с него…
Той подкара Джейде-ен по-бързо. Каквото и да стореше Самаил, Ранд трябваше да свърши своето.
Дъждът все така валеше и Мат от време на време трябваше да сваля далекогледа и да изтрива стъклото му. Пороят бе понамалял в последния час, но редките клони над главата му не предлагаха никакъв заслон. Палтото му отдавна беше прогизнало, а ушите на Пипе бяха клепнали. Конят стоеше на място, сякаш нямаше никакво намерение да се задвижи, колкото и Мат да го ръгаше с пети. Вече не знаеше със сигурност кое време на деня е. Трябваше да е някъде след обед, предположи той, но тъмните облаци скриваха слънцето. От друга страна, имаше чувството, че са минали три-четири дни, откакто се беше спуснал да предупреди тайренците. Все още не беше сигурен защо го направи.
Сега се взираше на юг и търсеше изход натам. Изход за три хиляди души — толкова бяха оцелелите дотук. Те нямаха представа какво е намислил: бяха убедени, че им търси нова битка. Помисли си, че сега вече може да се измъкне, стига да си държи очите отворени и да не се разсейва. Три хиляди души обаче привличаха погледа, а и не можеха да се придвижват бързо, след като на всичко отгоре половината бяха пешаци. Точно затова сега той стоеше на билото на този прокълнат от Светлината хълм и точно затова сега тайренци и кайриенци се бяха наблъскали в дългата тясна долина между този хълм и съседния. Само ако можеше да направи пробив…
Той ядосано извърна далекогледа на юг, към осеяните с редки дръвчета хълмове. Тук-там се мяркаха горички, но останалото бе само трънак и трева. Беше се оттеглил на изток, използвайки всяка гънка по земята, която можеше да скрие и мишка, извеждайки със себе си колоната от съвсем голия терен към място, подходящо за укритие. Извън тези проклети мълнии и огнени кълбета; вече не беше сигурен кое бе по-лошо: дали когато те започнаха да падат, или когато земята просто започна да се взривява, без никаква видима причина. И цялото това усилие, за да разбере, че центърът на битката се мести заедно с него. Като че ли просто не можеше да я избегне.
„Къде се дяна проклетият ми късмет сега, когато наистина се нуждая от него?“ Кръгъл глупак беше, с мозък колкото грахово зърно, че бе останал. Само защото бе успял да запази живота на другите толкова дълго не означаваше, че може да продължи така. Рано или късно, зарът щеше да покаже „Очите на Тъмния“. „Те са проклетите войници. Би трябвало да ги зарежа и да се махна.“
Но продължи трескаво да оглежда върховете и ридовете. Те предлагаха укритие на айилците на Куладин, също както и на съюзниците. Тук-там успяваше да различи хора. Не всички бяха въвлечени в сражения, но всяка група беше по-голяма от неговата и всяка стоеше на пътя между него и сигурността на юг, а той не можеше да различи кой кой е, преди да е станало късно. Самите айилци, изглежда, се разпознаваха от един поглед, но това не му вършеше никаква работа.