Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
„Но нали съм се клел във вярност на бащата на Джосуа — милият Джон, — как мога да не се подчиня на онова, което синът му иска от мен? А и аргументите му са дяволски смислени“.
— Влез — каза принцът и отстъпи, за да пропусне някого през вратата.
Беше отец Странгиард, с разкривено в свенлива усмивчица розово личице и приведен от товара, който носеше: вързоп от тъмно платно.
— Надявам се да станат — каза той. — Все пак са си на друг, нали… — Той млъкна, но след малко като че ли отново намери нишката на мисълта си. — Еглаф беше много любезен да ги даде. Мисля, че са приблизително твоя размер, макар той да е малко по-нисък.
— Еглаф ли? — възкликна Исгримнур. — Кой е този Еглаф? Джосуа, какви са тези глупости?
— Брат Еглаф, разбира се — поясни Странгиард.
— Твоята маска, Исгримнур — добави Джосуа.
Дворцовият архивар изтърси от вързопа черни вълнени свещенически одежди.
— Ти си вярващ, Исгримнур — каза принцът. — Сигурен съм, че ще се справиш.
Херцогът бе готов да се закълне, че Джосуа едва сдържа усмивката си.
— Какво? Расо?! — Исгримнур започна да схваща, че става дума за нещо, което никак не му допадаше.
— Как по-незабелязано да кръстосваш из Набан, където Майката Църква е кралица и свещениците от всевъзможни религии са повече от останалите граждани? — Джосуа вече наистина се усмихваше.
Исгримнур побесня.
— Джосуа, отдавна имах съмнения, че си си загубил ума, но сега вече съм сигурен! Това е най-налудничавият план, който съм чувал! А отгоре на всичко кой е виждал някога ейдонитски свещеник с брада?
Той изсумтя с презрение.
Принцът — след като хвърли многозначителен поглед към отец Странгиард, който метна дрехите на един стол и заотстъпва към вратата — отиде до масата и вдигна една покривчица, под която се видя… леген с гореща вода и проблясващ бръснач.
Глинените съдове в дворцовата кухня на долния етаж затракаха от изригналия вулканичен рев на Исгримнур.
— Говорете, простосмъртни. Да шпионирате ли сте дошли в нашите планини?
Ледена тишина последва думите на принц Джирики. С крайчеца на окото си Саймън видя Хейстън да протяга ръка назад: опипваше стената за нещо, което да използва като оръжие; Слудиг и Гримрик не откъсваха очи от наобиколилите ги сити — очакваха всеки момент да бъдат нападнати.
— Не, принц Джирики — бързо каза Бинабик. — Ти си свидетел, че не очаквахме да срещнем хората ти тук. Пристигаме от Наглимунд по нареждане на принц Джосуа с ужасно важна задача. Търсим…
Тролът се поколеба, сякаш притеснен да не каже прекалено много. Накрая продължи, като сви рамене:
— Отиваме в Драконовата планина, за да търсим меча Трън на Камарис-са-Винита.
Джирики присви очи; червенокосият сит зад него тихичко подсвирна и попита:
— За какво ви е това нещо?
Бинабик не откъсваше отчаяния си поглед от пода. С всяка секунда сякаш самият въздух се сгъстяваше.
— За да ни спаси от Краля на бурите Инелуки! — изтърси Саймън.
Никой от ситите не помръдна и не отрони дума.
— Продължавайте — каза най-после Джирики.
— Щом се налага — отвърна Бинабик. — Това е част от една история, дълга почти колкото вашата Уа’киза Тумет’ай ней-Р’и’анис — Песента за разгрома на Туметай. Ще се опитаме да ви разкажем, колкото можем.
Тролът обясни набързо основните факти. На Саймън му се стори, че умишлено пропуска много неща; един-два пъти Бинабик вдигна очи към него, очевидно предупреждавайки го да не се обажда.
Бинабик разказваше на смълчаните сити за подготовката на Наглимунд и за престъпленията на Върховния крал; обясняваше думите на Джарнауга и книгата на Нисес, като изрецитира стихотворението, което ги бе насочило към Урмшайм.
Когато свърши, погледът на Джирики бе поомекнал, а Кендхараджа’аро го наблюдаваше скептично в надвисналата тишина. Внезапно бяха попаднали в някакво невероятно и налудничаво място като от приказките. Саймън усети, че сърцето му бие лудо, но не само от страх.
— Не е за вярване, сине на сестра ми — обади се накрая Кендхараджа’аро и разпери обсипаните си с пръстени ръце в непонятен жест.
— Е, вуйчо. Но мисля, че не е време да говорим за това.