Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Не, разбира се — каза Гандалф. — От Барад-дур до Ортанк има повече от двеста и повече левги по птичи полет — дори на един Назгул му трябват няколко часа, за да ги измине. Но след похода на орките Саруман сигурно е надничал в Камъка и не се съмнявам, че е разкрил тайните си замисли повече, отколкото е възнамерявал. А след станалото тази нощ навярно скоро ще пристигне втори Назгул. И тогава Саруман ще рухне до дъното на порока, в който се е заплел. Вече няма Камък, с който да вижда, и не може да отговаря на заповедите. Саурон ще си помисли едно: че той си е присвоил пленника и избягва да употребява Камъка. Саруман може да каже на вестоносеца истината, ала това не ще му помогне. Дори сред разрушения Исенгард, той е на сигурно място в Ортанк. Тъй че, ще не ще, постъпките му изглеждат бунтовни. Нищо, че ни отблъсна, за да избегне тъкмо това! Не знам какво ще прави в подобно окаяно положение. Докато е в Ортанк, мисля, че му остава сила да се пребори с Деветте Конници. Може и да опита. Може би ще се помъчи да плени Назгул или поне съществото, що го носи из въздуха. В такъв случай роханци ще трябва добре да си пазят конете! Ала не мога да кажа какво ще ни донесе това — добро или зло. Може би плановете на Врага ще се объркат или забавят от гнева срещу Саруман. Може би ще узнае, че съм бил там и съм стоял на стъпалата на Ортанк… с хобити подир опашката. Или че наследникът на Елендил още е жив и е стоял край мене. Ако Змийския език не се е заблудил по роханската ризница, ще си припомни Арагорн и титлата, с която се представи. От това се боя. И затова бягаме сега — не от опасността, а към по-страшна заплаха. Всеки скок на Сенкогрив те носи все по-близо до Страната на Сянката, Перегрин Тук.
Пипин не отговори, само придърпа плаща си, сякаш го бе пронизал внезапен хлад. Призрачните земи отминаваха под тях.
— Гледай! — изрече Гандалф. — Отпред се разкриват долините на Западния предел. Пак се завръщаме към пътя на изток. Оная черна сянка там е входът на Усоева котловина. Натам са Агларонд и Блестящите пещери. Не ме питай за тях. Питай Гимли, ако го срещнеш отново, и може би за пръв път ще получиш по-дълъг отговор, отколкото желаеш. Но през това пътешествие не ще видиш пещерите. Те скоро ще останат назад.
— Мислех, че ще спреш в Шлемово усое! — каза Пипин. — Накъде отиваш?
— Към Минас Тирит, преди да го залеят вълните на войната.
— О! И колко път има дотам?
— Много и много левги — отвърна Гандалф. — Тройно повече, отколкото до двореца на крал Теоден, а той е на сто мили източно оттук по права линия, както летят вестоносците на Мордор. Дълъг път има да пробяга Сенкогрив. Ще изпревари ли? Ще яздим до зазоряване, остават ни още няколко часа. Сетне дори и Сенкогрив ще трябва да почине в някоя низина сред хълмовете — в Едорас, надявам се. Поспи, ако можеш! Може и да зърнеш първия проблясък на зората над златния покрив на Еорловия дом. А два дни по-късно ще видиш пурпурната Сянка на връх Миндолуин и белеещите сред утрото стени на кулата на Денетор. Сега напред, Сенкогрив! Препускай, златно сърце, препускай както никога до днес! Ето земите, където си тичал като жребче и знаеш всеки камък. Препускай! Бързината е наша надежда! Сенкогрив вирна глава и гръмко изцвили, сякаш медна тръба го бе призовала на бой. Сетне се хвърли напред. Огън бликна изпод копитата му, нощта връхлетя насреща. Потъвайки бавно в дрямката, Пипин изпитваше странно чувство: застинали като камък, той и Гандалф седяха върху статуя на препускащ кон, а под нозете му светът се въртеше и отминаваше с ураганен рев.
КНИГА ЧЕТВЪРТА
ГЛАВА 1
ОПИТОМЯВАНЕТО НА СМЕАГОЛ
Е, господарю, няма грешка, така вече я забатачихме — каза Сам Майтапер. Обезсърчен, прегърбен, той стоеше край Фродо и навъсено се взираше в здрача.
Доколкото можеха да преценят, беше третата вечер след бягството им от Отряда — почти бяха изгубили представа колко часа са се катерили и влачили по голите баири и камънаци на Емин Муил, колко пъти са се връщали по стъпките си, без да намерят път напред, колко пъти са откривали, че се лутат в кръг обратно към мястото, където са били преди часове. Но, общо взето, упорито бяха напредвали на изток, придържайки се, доколкото им позволяваше местността, към външния край на тази странна, усукана плетеница от хълмове. Но всеки път откриваха външните склонове да се извисяват навъсено над равнината — отвесни, гладки и непреодолими; отвъд гънките на низините лежаха тъмни гниещи блата, където не помръдваше нищо, не се виждаше дори птица.
Сега хобитите стояха на ръба на висока, гола и мрачна скала, чието подножие тънеше в мъгла, зад тях се издигаха назъбените възвишения, увенчани с пълзящи облаци. Откъм Изтока вееше мразовит вятър. Отпред нощта се сгъстяваше над безформените земи, нездравата им зеленина тъмнееше и се преливаше в злокобен кафяв цвят. Андуин, който бе проблясвал сегиз-тогиз през деня, сега чезнеше в сенките далече надясно. Но очите на пътниците не се озъртаха отвъд реката към Гондор, към приятелите, към човешките земи. На юг и на изток се взираха те — натам, където край границите на прииждащата нощ висеше мрачна черта като далечна планина, от застинал пушек. От време на време едва забележимо червено зарево просветваше над ръба между небето и земята.