Властелинът на пръстените

— За какво са ги използували древните хора? — заинтересува се Пипин, доволен и удивен, че получава отговор на толкова много въпроси. Питаше се докога ли ще трае този късмет.

— За да гледат надалеч и да разговарят мислено помежду си — каза Гандалф. — По този начин дълго запазили обединено гондорското кралство. Поставили Камъни в Минас Арнор, Минас Итил и Ортанк — в пръстена на Исенгард. Преди разрухата на Осгилиат най-могъщия от всички камъни бил там, в Звездния купол. Трите други били далеч на север. В дома на Елронд разказват, че били в Ануминас, Амон Сул, а Елендиловият Камък бил на Стражевите хълмове, гледащи към Митлонд сред Лунния залив, где почиват сивите кораби. Всеки Палантир имал връзка с останалите, но гондорските били винаги открити за взора на Осгилиат. Сега изглежда, че както скалата на Ортанк е издържала бурите на времето, тъй и палантирьт на тая кула е останал невредим. Но без останалите той не би могъл да показва нищо освен дребни образи на далечни и отдавна отминали неща. Не ще и дума, това е било много полезно за Саруман, ала, изглежда, не му е стигало. Все по-надалеч и по-надалеч се взирал, докато отпратил взор към Барад-дур. И примката се затегнала! Кой знае къде лежат днес изгубените Камъни на Арнор и Гондор, в земните ли недра или в морските дълбини? Но Саурон трябва да се е докопал поне до един и да го е овладял за целите си. Предполагам, че това е бил Итилският камък, защото той превзе Минас Итил още в древни времена и го превърна в злокобно място. Днес тая крепост се нарича Минас Моргул. Сега е лесно да се досетим как бързо били впримчени и приковани шарещите очи на Саруман, как оттогава непрестанно е бил увещаван отдалече — или сплашван, ако увещанията не помагали. Змията била ухапана, ястребът се гърчел в орлови нокти, паякът — в стоманена мрежа! Откога ли, питам се, е бил заставен да се явява редовно пред кристала за оглед и указания? Камъкът от Ортанк дотолкова бил свързан с Барад-дур, че днес единствено човек с елмазно твърда воля би могъл да погледне в него, без взорът и умът му мигом да се понесат нататък. А как привлича! Нима не го усетих? Дори и в този миг сърцето ми копнее да изпробвам волята си върху него, да видя дали не ще успея да го откъсна от врага и да го насоча накъдето пожелая — да гледам отвъд безпределните простори на морето и времето към Прекрасния Тирион, да съзра делата, породени от невъобразимия съюз на десницата и мъдростта на Феанор под разцъфналите клони на Бялото и Златното дърво! Вълшебникът въздъхна и замълча.