Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Нямам намерение да умирам — каза той, въпреки че всъщност никак не беше сигурен в това. Празнотата и сайдин бяха изчезнали, разбира се. Самата мисъл как ги бе загубил го накара да потръпне — чист късмет беше, че сайдин не бе изстъргал ума му в последния миг. Дори мисълта, че трябва отново да сграбчи Извора, го накара да изстене. Без покрова на Празнотата усещаше най-пълно всяко натъртване, всеки оток, всяка драскотина по себе си. Толкова беше уморен, че веднага щеше да заспи, ако не го болеше толкова. И добре че го болеше, защото не можеше да заспи. Не още.
Плъзна ръка под дрехата си и опипа хълбока си, после скришом изтри окървавените си пръсти в ризата. Нищо чудно, че такова падане беше отворило така и неизцерената напълно рана. Изглежда, не кървеше силно, но ако я видеха Девите или Егвийн, или дори Авиенда, щеше да му се наложи да се бори, за да не го повлекат при Моарейн за Изцеряване. Все още го чакаше много работа, за да изтърпи и това — да го Церят, отгоре на всичко останало, щеше да е все едно да го ударят с кривак по темето — а освен това сигурно имаше много по-тежко ранени, с които да се занимава Айез Седай.
Той потисна поредния стон и се изправи — със съвсем малко помощ от Авиенда. И тутакси забрави за раните си.
Сюлин седеше на земята до тях, а Егвийн превързваше зейнала кървава рана на черепа й и си мърмореше яростно, че не знаела как да Цери. Белокосата Дева обаче не беше единствената пострадала — далеч не най-тежко. Навсякъде около него жени в кадин-сор покриваха мъртвите с одеяла и се грижеха за тези, които бяха само обгорени, ако „само“ бе подходяща дума за хора, обгорени от мълнии. Ако се изключеше ръмженето на Егвийн, всичко беше потънало в почти пълна тишина — дори ранените жени лежаха тихо и само дишаха хрипливо.
Дървената кула, вече неузнаваема, не бе пощадила Девите — изпочупила беше ръце и крака, отворила бе дълбоки рани по телата на много от тях. Пред очите му покриха с одеяло лицето на една Дева с червено-златиста коса, почти с цвета на тази на Елейн, чиято глава се бе изкривила неестествено и лъскавите й сини очи зееха широко отворени. Джолнен. Една от онези, които първи бяха прекосили Драконовата стена, за да подирят Оня, що иде със Зората. Беше стигнала до Тийрския камък заради него. А сега беше мъртва. Заради него. „О, как добре се справи, опазвайки Девите от гибел — помисли си горчиво Ранд. — Добре се справи, няма що.“
Все още усещаше онази, последната мълния, или по-скоро утайката от сътворяването й. Почти като остатъчен образ, опърлил взора му, можеше да проследи сплита, макар усещането да заглъхваше. За негова изненада, следата водеше на запад, а не към шатрите. Значи не беше Ашмодеан.
— Самаил. — Беше сигурен. Самаил беше изпратил онзи набег сред теснините на Джангай, Самаил стоеше зад морските разбойници и набезите из Тийр, Самаил бе направил и това. Зъбите му се оголиха в дрезгав шепот. — Самаил!
Авиенда го хвана за ръката. Миг след това Егвийн го стисна за другата и двете се увесиха от двете му страни.
— Спри да се държиш като пълен идиот — изпъшка Егвийн. Беше нагласила кафявата си забрадка, но косата й беше разчорлена, а блузата и полата й бяха оцапани с кал и кръв. — Който и да го е направил, защо смяташ, че изчака толкова дълго, докато се изтощиш? Защото ще бъдеш лесна плячка. Едва стоиш на краката си!
Авиенда също беше непреклонна.
— Ти си нужен тук, Ранд ал-Тор. Тук си нужен, Кар-а-карн. Нима твоята чест е заложена в убийството на този човек или в хората, които доведе в тази земя?
През множеството на Девите притича млад айилец. Дори да му се стори странно, че двете жени държат Ранд, с нищо не го показа. Само изгледа с леко любопитство отломките на кулата и проснатите по земята мъртви и ранени Деви, сякаш учуден как е могло да се случи и къде са труповете на противника. После заби копията си в земята пред Ранд и каза:
— Аз съм Сейрин, от септата Шорара на Томанеле.
— Виждам те, Сейрин — отвърна също така официално Ранд. Което никак не беше лесно, като се имаха предвид двете жени, хванали го така, сякаш се бояха, че иска да побегне.
— Хан от Томанеле изпраща вест на Кар-а-карн. Клановете на изток се придвижват един към друг, и четирите. Хан смята да се слее с Деарик и е изпратил вестоносец при Ерим да се присъедини към тях.
Ранд предпазливо си пое дъх. Надяваше се, че жените ще вземат гримасата му за предизвикана от вестите; хълбокът му гореше и той усещаше как кръвта бавно се стича под ризата му. Значи нищо нямаше да остане за преследване на Шайдо в случай, че се прекършеха. Ако изобщо се прекършеха — досега, доколкото той можеше да прецени, не даваха никакви признаци за това. Защо Миагома и останалите се обединяваха? Ако бяха решили да тръгнат срещу него, така само го предупреждаваха. Но ако наистина решаха да тръгнат срещу него, Хан, Деарик и Ерим щяха да се окажат с по-малка численост и ако Шайдо успееха да се удържат достатъчно дълго, докато четирите клана пробият… Обърна се към града. Там вече валеше — нали Егвийн и Авиенда не удържаха вече облаците. Това щеше да затрудни и двете страни. Освен ако жените не се окажеха в по-добра форма, отколкото изглеждаха, нямаше да могат да си възвърнат контрола над облаците от толкова далече.