Ковачница на мрак

Тя обходи с поглед първата редица на Пограничните мечове, строени на билото над нея. Животните им бяха плувнали в пяна, клюмнали глави, а мъжете и жените, седящи смълчани на седлата, не бяха в по-добра форма. Гневът и ужасът можеха да говорят, но говореха на език, който не познаваше благоразумие. Ферен слушаше непрестанната му врява в черепа си вече от няколко дни и нощи и през повечето време бе намирала благодат в тази безсмислена какофония.

Врагът имаше лице и във всяка линия, във всяка резка и бръчка на това лице можеше да се види всичко, което беше грешно на този свят. Всичко, което бе несправедливо. Всичко, което бе зло. Нищо не можеше да е по-просто от този миг на разпознаване, или от облекчението, което изпитваше човек, щом лицето се появеше, ярко като откровение, за да прогори несигурност и съмнение, да прочисти от ума греховете на лукавството.

Беше усещала как острите му нокти дращят в ума й, превръщайки в руини време и нужда, грижливо планиране и подготовка. Това не беше война, освен ако цяла една война не можеше да се сведе до една-единствена битка. В този ден щяха да ударят врага: щяха да впият собствените си нокти в онова противно лице, да срежат до кокалите и да излеят навън пред очите на всички баналната истина за злото. „Кръв, същата като нашата кръв. Плът, същата като нашата плът. Кашата на мозъка, не по-различна от онова, което ние бихме разплискали под удара на боздуган. Всичко разчленено и невъзстановимо.

А след това ще гледаме смълчани и ще се чудим на виещата празнота в самите нас. Няма да продължи дълго. Ужасът ще се върне, изправен над изцедилия се гняв.

Нищо не си отива. Само се трупа вътре в нас.“

Залитайки, конят й излезе на билото и тя спря измъченото животно. Нещо студено и кораво бе изплувало навън през умората й. Можеше ясно да се вгледа в бъдеще, твърде безрадостно, за да бъде понятно. Обърна се отново към Ринт.

— Поне да изчакаме ден! Бездната да ни вземе, врагът е отпочинал! — Отчаяният й поглед се измести към другите, обкръжили Ринт. — Традж! Скапани сме!

— Ти няма да се биеш — каза й Ринт. — Лаханис ще остане с теб…

Но Лаханис изсъска:

— Няма! Виждаш ли кръвта на ръцете ми? Днес ще добавя още към нея!

— Ще яздя до теб — каза Ферен на брат си. — Но трябва да отпочинем. Тук и веднага. Трябва да възстановим силата си…

— Аз съм готов за това — каза Традж.

— Чуйте ме — Ринт, Виле и Галак. Видяхме ги тези Домашни мечове! Наблюдавахме упражненията им! — каза Ферен.

— И помним колко малко бяха! — почти извика Ринт в отговор. — Твърде тежко снаряжени при това — ще танцуваме на кръгове около тях! Ферен — ние сме осемстотин! Срещу какво? Двеста конни Домашни мечове най-много!

— Мислиш да посрещнем атаката им ли? — попита Традж. — Не, ще се раздвоим преди това. Ще се изсипем от двете страни, заедно с леката пехота. Ще ги смъкваме от конете им и ще ги изкормим до един!

— Всичко това — много добре, но нека първо да отпочинем!

— Сестро — каза Ринт, — докато тръгнат да ни срещнат, ще е обед, стига да имат куража да се опълчат на предизвикателството със знамето ни. Те знаят защо сме тук! Ще ги изчакаме, заклевам се!