Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
— Пещта.
Енви изсумтя в отговор, че е чула, и отново се пресегна надолу.
Ръцете на Малис бяха студени. Кожата и месото под нея странно се плъзгаха и Енви можеше да усети всяка кост. Вонята на сестра й лъхна нагоре, задави я и тя едва надви гаденето.
Спайт я хвана за глезените й я започна да я дърпа изпод лавицата, а това й помогна да издърпа Малис. След малко трите се изправиха в тъмния килер. Тъмнината не беше пречка за зрението им — един от даровете, наследени от баща им, предполагаше Енви.
Спайт пристъпи до вратата и долепи ухо до нея. После я отвори.
Излязоха в кухнята.
— Хайде да седнем до пещта да се стоплим — каза Енви. — Спайт, намери ни делва.
Малис тръгна с нея. Наскоро бяха хвърлили дърва в огъня, за да остане пещта гореща за приготвянето на обедната храна. Енви подозираше, че днес няма да има такава храна. Все пак обичаят беше спазен, тъй че горещината от металната врата и тухлените стени беше силна и приятна.
— Не мога да я усетя — каза Малис, щом седна до нея.
— А усещаш ли студ?
Малис поклати глава. Кичури от косата й се спускаха до пода.
— Не усещам нищо.
Спайт дойде с тежка глинена делва. Тръгна към тях и миг преди да ги стигне, натресе делвата в главата на Малис.
Глина и кости се пръснаха, вино и кръв се разляха по тялото на Малис, по пода и двете сестри. От плиснатите течности вратата на пещта засъска и блъвна пара и дим.
— Помогни ми да я вдигнем! — каза Спайт.
Енви хвана една китка и глезен.
Едната страна на главата на Малис се беше сплескала, макар и само в горната част, близо до темето. Ухото й беше набито навътре, обкръжено от разкъсана кожа и натрошени кости, като венчелистчета на цвете около кървава пъпка. Окото на същата страна беше зяпнало в тавана и капеше с кървави сълзи. Малис простена, докато я вдигаха, но другото око гледаше право към Енви.
— Чакай! — сопна се Спайт, пусна крака на Малис и посегна към дръжката на пещта. Изруга, щом дръпна вратичката, и на Енви й замириса на опърлено месо. — Изгорих се — изохка тя и хвана отново десния глезен на Малис. — Завърти я. С главата напред в пещта.
Енви не можеше да откъсне погледа си от зяпналото око на Малис.
— Ще рита.
— Какво от това? Ще й счупим краката, ако се наложи.
Натикаха сестра си в пещта и Енви най-сетне се отърва от онова ужасно, втренчено око. Вътрешността на пещта беше измазана с глина и силно цвърчене придружи всеки допир на кожа, кръв и коса по заоблените стени. Малис се бореше, дърпаше ръцете им, но беше слаба. Вкараха горната част на сестра си в пещта и започнаха да бутат останалото. Краката не ритаха. Бяха отпуснати и натежали, с извити нагоре пръсти.
— Никакъв хляб повече за тая — изпъшка Спайт, докато сгъваше крака, който държеше, и го избута покрай ръба на вратичката. Коляното остави парче кожа по металния ръб.
— Ще трябва да я разбият на парчета и да иззидат нова — каза Енви и напъха крака от своята страна.
Спайт сграбчи дръжката на вратичката и я затръшна.
— Дай още дърва — каза Енви и се отпусна на пода. — Искам да се опече. Смърдеше като Бездната!
— Чудя се какво сбъркахме.
— Не знам, но това ни казва едно нещо.
— Какво?
— Ти и аз, Спайт. Не бива никога да се опитваме да се убием една-друга. Ако една от нас го направи, мисля, че ще е смърт завинаги.
Спайт я изгледа мълчаливо, а после отиде да вземе дърва.
— Няма да се върне от това, нали?
— Не. Разбира се, че не.
— Защото ако се върне, ще сме наистина в беда.
— Хвърли малко дърва в самата пещ, и онези разпалки там.
— Не. Не искам да отварям отново вратата, Енви. Да не скочи навън.
— Права си. Пълним само отдолу тогава. Много и много.
— Нали това правя! Защо не ми помогнеш, вместо да си седиш и да заповядваш като някоя шибана кралица!
Енви се изкикоти и неволно се огледа гузно, макар и само за миг. После тръгна да донесе още дърва.
В пещта Малис изгаряше.
Ринт помнеше сестра си като дете, мършаво същество с ожулени колене и вечно мръсно лице. Като че ли все се катереше по нещо: дървета, скали и хълмове, и обичаше да седне някъде високо над селото, очите й да обхождат хоризонта или да гледат хората долу. Миговете й на гняв идваха, когато станеше време Ринт да я намери и да я върне у дома, за ядене или къпане. Плюеше, драскаше и хапеше като диво животно, а после, след като най-сетне задържеше ръцете й до хълбоците в здрава прегръдка и я вдигнеше от земята, за да я понесе към къщата, хлипаше все едно, че смъртта е дошла да я вземе.