Ковачница на мрак

Явно нещо не беше наред, помисли Енви. Малис гниеше. Седяха свити под пода на кухнята и си деляха самун хляб, който Спайт бе откраднала предната заран. Всички бяха мръсни, но миризмата, която лъхаше от малката Малис, беше пълна с нещо много по-лошо от мръсотия и пот. Всеки път щом Малис си отвореше устата за нов залък хляб, вонята ставаше още по-лоша.

— Всички стражи излязоха — каза Спайт. — Бях зад стената на огнището, до цепнатината. Енви, къщата е наша.

— Можем да се доберем до заложницата значи. Добре.

— Още не. Тя също излезе. Нещо става. Не знам какво — чухме всичките коне. Мисля, че отидоха да се бият.

— Война ли? Би могло. Всички се вдигат срещу баща ни. Крайно време.

— Той не е тук обаче — каза Малис със сух стържещ глас.

— Значи като се върне, ще намери пепелища — рече Спайт.

— Не искам да изгоря. — С всяка дума от устата на Малис хвърчаха трохи хляб.

— Можем да използваме тунела — каза Енви, но изобщо не мислеше за това. Държеше погледа си извърнат настрани от Малис. — Точно сега имаме други проблеми. Спайт, знаеш какво имам предвид.

Сестра й кимна и избърса носа си с ръка.

— Ако вкарат кучета, както казваше Ялад, сме в беда. Но знам какво да направим и трябва да го направим веднага.

— За какво си говорите? — попита Малис.

— Не се безпокой. Жадна ли си, Малис? Аз съм жадна. Ти, Енви?

— Ужасно.

— В кухнята няма никой. Ще си вземем сладко вино — за нищо друго не се сещам. Този хляб е като бучка восък в корема ми. — Вдигна ръката си и огледа червения белег, останал от резеца на Атран. — Няма да се изцерим, ако не ядем и не пием. Точно затова спим непрекъснато. Гладуваме.

— Аз не съм гладна — каза Малис. — Никога не съм гладна.

— Тогава защо ядеш с нас? — попита Енви.

Малис сви рамене.

— Да правя нещо.

— Може би точно храната в теб мирише.

— Не ми мирише на нищо.

— На нас ни мирише — сопна се Спайт. — Но малко вино трябва да оправи това.

— Добре, ще пия вино тогава.

Разделиха се и се събраха отново в края на прохода под кухнята, където той продължаваше в други два тунела. Онзи отляво водеше под входа и свършваше под конюшните, в помещение пълно до прасците с кал, прогизнала от конска пикня, а другият отдясно минаваше по дължината на главната зала. При свръзката на тези проходи имаше шахта, водеща нагоре зад килера с провизии. Нямаше скоби и единственият начин да се изкачат по шахтата беше като се подпират в стените с вдигнати колене. Беше трудно и оставяше драскотини и синини, но беше единственият път до кухнята.

Енви тръгна първа, след като се беше оказало, че е най-силната от трите, тъй че можеше да се пресегне и да помогне на другите нагоре. Стените бяха станали мазни от непрестанното им използване, от което катеренето ставаше още по-опасно, но накрая стигнаха до издатината на хлъзгащата се врата зад стената на килера. Тя я избута настрани, провря се нагоре и влезе в стаята. Трябваше да се присвие, тъй като беше под лавица с делви. Пресегна се надолу с дясната си ръка. Спайт я стисна и с нейна помощ се закатери по шахтата. При всяко дръпване болка пронизваше рамото на Енви. Чу до себе си накъсания дъх на Спайт и след малко сестра й се измъкна от отвора. Промуши се покрай Енви и прошепна: