Ковачница на мрак

Тя кимна.

— Победата често е заявена, но поражението никога не е прието.

— Грешка е да се съмнява човек в интелигентността ви, заложник.

— Ако притежавам нещо такова, капитане, дава ми малко сила. Животът ми се измерва в изгубени спорове.

— Същото би могло да се каже за всички нас — отвърна Айвис.

— Но все пак спечелете днешния спор, капитане. И се върнете жив и здрав.

Когато вдигна глава и го погледна в очите, я обзе вълнение — сякаш нещо неизказано премина между тях. Чувството би трябвало да я стъписа, но тя само се пресегна и отпусна ръка на рамото му.

Очите му леко се разшириха.

— Извинете ме, заложник, но трябва да ви оставя.

— Ще се кача на кулата да наблюдавам битката, капитане.

— Ще се вдигне прах и ще скрие гледката.

— Все пак ще видя победата ви. И когато лорд Драконъс се върне, ще му разкажа за този ден.

Той й кимна и извика да доведат коня му.

Щом Айвис тръгна, тя огледа двора и видя, че е почти опразнен: само десетина слуги поставяха нарове покрай стената и трупаха ивици плат за превръзки. От ковачницата домъкнаха две малки пещи и чираци редяха тухли около тях, а също и ведра, някои с вода, а други — пълни с нещо като железни пръчки с върхове с различна форма. Тях поставиха до пещите. Дойдоха други слуги с мангали и започнаха да тикат в черните отвори на пещите въглищата и жаравата от тях.

Хирургът на крепостта, Атран, трябваше да е тук, да раздава указания с креслив глас, скръстила ръце и с гневно лице от мисълта за ранените и издъхващите, които скоро щяха да заприиждат. Сандалат почти можеше да я види в ума си, също както почти беше видяла Хилит в един коридор, и архиваря Хидаст до писалището, през отворената врата на кабинета му. И слугите й, които й показват синините, нанесени им от Хилит заради някакво измислено нарушение. В ума й, или по-скоро в някое откъснато от времето кътче на ума й, те все още бяха живи, все още се движеха из къщата, залисани по задачите си и вършещи всички онези неща, които трябваше да вършат.

Искаше й се да се върнат. Дори свадливата Хилит. Но вместо тях вече имаше само шепнещи камъни и смътното шумолене на боси крака покрай някой ъгъл, и онова смразяващо усещане за скрити очи, които следят всяка нейна стъпка.

А сега капитан Айвис беше отишъл при войниците си. Видя оръжейника, Сетил, с ужасно обезобразеното му от белези лице — стоеше неподвижно до пещите и гледаше тлеещите въглени. Близо до конюшните стоеше Вент и не криеше сълзите си, разплакан от мисълта за конете, които скоро щяха да умрат.

Сандалат погледна нагоре към кулата, на която бе уверила Айвис, че ще се качи, за да бъде свидетел на битката. За да го направи, трябваше да мине покрай заключената врата към една стая, която веднъж бе чула Енви да нарича Храма.