Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
— Ни най-малко.
— Да ви налея ли?
Тя поклати глава.
— Приключих с пиенето за тази нощ, капитане. Трябва да обиколя постовете, да не би приятелите ви да са изкусили Нощния страж в нетърпеливата си, макар и малко принудена щедрост.
— Ако са го сторили, командире, било е добронамерено.
— Жестът ви бе оценен и ми дадохте много за размисъл, капитане, но правилата ми на поведение са изрични и ако намеря дори един страж да ми лъха на алкохол, ще има публичен бой с камшик. Дисциплината е необходимост дори в мирно време.
— Несъмнено — отвърна Хун Раал. — Впечатлен съм.
— Нима? Добре. Може би това ще ви даде някакъв повод за размисъл.
— Командире, легионът Хуст не е наш враг.
— Освен Отреклите се в редиците ми.
— Те са ваша грижа, не моя.
— Радвам се да го чуя, капитане. Е, чувствайте се свободен да използвате резервното легло в тази палатка. Едва ли ще се върна преди разсъмване.
— И вие ли сте престанали да спите, командире?
— Спестявам си го за заседанията с персонала ми. Сега моля да ме извините.
Той стана заедно с нея.
— Беше възхитителна вечер.
Торас Редоун го изгледа.
— Никога не пиете толкова, колкото се преструвате, капитане. Защо така? — И без да дочака отговор, излезе от палатката.
Хун Раал зяпна платнището на входа, което бавно се смъкна след нея. Седна отново. „Е, защо ли трябва да съм изненадан? Стигне ли се до пиене, не можеш да надлъжеш пияница.“ Всички насекоми се бяха разпръснали с шумоленето на зеблото, но сега се върнаха. Загледа се в тях. „Публика с малки очаквания, предполага се. По-добре от тази хитра кучка.“
Погледът му се плъзна към бутилката, която й беше дал, и отново се измести настрани. Въздъхна, вдигна чашата и напълни устата си със стипчивата течност. „Един войник няма нужда от повод да пие. Не можеш просто да се отдръпнеш от танца със смъртта в края на краищата, и никоя стена няма да те крепи задълго.“
Чу стъпки, вдигна глава и видя, че Севег наднича през входа. Махна й да влезе.
— Видях я да излиза — каза тя.
Хун Раал кимна.
— Напускаме скоро. Съобщи на другите. Кажи им да тръгнат тихо и поединично. Оставяме фургоните и животните.
— А конете ни, братовчеде?
— За теб съм „сър“, лейтенант.
— Да, сър. Извинете.
— Те останаха вързани извън постовете, нали?
— Както наредихте, сър.
— Вземи четирима войници. Оседлайте конете и ги отведете на източния път. Там ще се срещнем. Искам да тръгнем преди разсъмване.
— Да, сър. — Тя отдаде чест и излезе.
Той погледна чашата в ръката си. След това я наклони, изля съдържанието на пръстения под и я постави с дъното нагоре в средата на малката маса на командира.
„Единственото, което исках, Торас Редоун, беше мир.“
Капитан Айвис се качи по стълбата на върха на северозападната кула и застана до ефрейтор Ялад.
— Е, какво трябваше да видя?
Мъжът посочи към хълмистия хребет на запад.
— Друга армия, сър. Но тази не преминава… виждате ли ги? Готов съм да се закълна, че се строяват за битка.
Айвис примижа. Успя да различи конници, строяващи се на позиция на централния хълм. От вдигащия се след тях прахоляк беше невъзможно да се разбере броят им. От двете им страни още войници слизаха от конете и се строяваха за близък бой.
— Можеш ли да различиш знамето им, ефрейтор?
— Не, сър.
Айвис се почеса по тила. Очите му бяха гуреливи. Не беше спал добре след пътуването си през дивия лес — след гостуването си при онази проклета богиня. От време на време успяваше да се убеди, че просто е сънувал цялата преживелица, но пък нямаше нужното въображение, за да си измисли такива ужасии. Малкото кошмари, които го бяха спохождали, бяха до един натрапчиво банални. Падащи зъби, вървенето гол в пълна с хора зала, влудяващата неспособност да спре изпаднал в паника кон, втурнал се стремглаво към ръба на пропаст, счупен меч в разгара на битка. Нямаше в тях никакви остри колове, стърчащи над стъпканата трева на поляна, и никаква жена, лежаща нанизана върху тях и гледаща го с кротки очи.
— Какво да правим, сър?
Айвис примига и се отърси от кошмарния спомен.
— Вдигай хората, ефрейтор. С малко късмет ще имаме време да се подготвим. Не виждам никакви обсадни оръжия.
— И аз, сър. Можем да ги оставим да обикалят около стените, докато конете им се скапят от умора.
Айвис се обърна и огледа небето на изток. Димният покров изглеждаше безкраен. После отново огледа раздърпания строй на неизвестния враг.
— Не, до гуша ми дойде от това. Време е да изпитаме тежката конница на лорда ни. Които и да са, ще им натрием носовете и ще ги прогоним, а ако вестта стигне до ушите на всеки благородник в Куралд Галайн, толкова по-добре.