Престолът от драконова кост

Принц Джосуа се наведе и стисна ръката на Изорн с лявата си ръка. Гутрун кимна одобрително. Не направи реверанс: очевидно даваше да се разбере, че майчинските й задължения в случая я освобождават от задължението да спазва етикета. Джосуа като че ли не обърна внимание.

— Истинско чудо — съгласи се с дрезгав глас Исгримнур, свъси вежди и се стегна, за да не позволи на разширеното си сърце да му създава проблеми. — Измъкнал се е със съобразителност и храброст, това е самата истина.

— Исгримнур… — обади се предупредително Гутрун.

Джосуа се разсмя.

— Разбира се. В такъв случай, Изорн, ще кажа, че съобразителността и храбростта ти са великолепни.

Изорн се надигна в леглото и намести по-удобно бинтования си крак, подпрян над завивката като реликва на светец.

— Прекалено сте любезен, ваше височество. Добре, че някои от калдскрайките на Скали нямаха желание да измъчват събратята си, инак щяхме да сме там — вкочанени трупове.

— Изорн! — възкликна гневно майка му. — Не споменавай такива неща. Това е богохулство.

— Но е истина, майко. Самите Гарвани на Скали ни дадоха ножовете, за да успеем да избягаме. — Той се извърна към Джосуа. — В Елвритшала стават грозни неща — а и в цял Римърсгард, принц Джосуа! Повярвайте ми! Скали не е сам. Градът гъмжи от римъри, дошли от земите край Стормспайк. Остроносия остави тъкмо тях да ни пазят. Тъкмо тези прокълнати от Бога чудовища измъчваха нашите мъже — за нищо! Нямахме какво да крием от тях! Правеха го за удоволствие, ако човек може да си представи подобно нещо. Нощ след нощ заспивахме, заслушани във воплите на нашите другари, и се питахме кой ли ще е следващият.

Той изпъшка, издърпа ръката си от ръката на Гутрун и разтърка слепоочията си, сякаш за да изтрие ужасния спомен.

— Дори за хората на Скали това беше отвратително. Според мен самите те започват да се питат в какво ги е забъркал техният тан.

— Вярваме ти — каза кротко Джосуа.

След това вдигна изпълнен с безпокойство поглед към изправения до него Исгримнур.

— Но имаше и други — пристигаха през нощта, закачулени в черно. Дори нашите пазачи не виждаха лицата им! — Изорн говореше спокойно, но очите му се бяха изцъклили. — Дори не се движеха като хора — Ейдон ми е свидетел! Пристигаха от студената пустош отвъд планините. Усещахме студа, който излъчваха, когато минаваха край затвора ни! Близостта им ни плашеше повече от близостта на нагорещените римърски железа. — Изорн разтърси глава и я отпусна отново върху възглавницата. — Съжалявам, татко… принц Джосуа. Много съм уморен.