Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Както решиш — каза Гандалф. — Но се добери колкото можеш по-бързо до укритието сред хълмовете, до Шлемово усое.
В този миг над тях падна сянка. Ясните лунни лъчи изчезнаха като отрязани с нож. Неколцина от конниците изкрещяха и приклекнаха, закрили главите си с длани, сякаш за да отблъснат удар отгоре — връхлетя ги сляп ужас и мъртвешки студ. Грамадна крилата сянка мина пред луната като черен облак. Тя направи кръг и отлетя на север, по-бърза от най-мощния вятър на Средната земя. Звездите избледняха пред нея. После изчезна.
Всички стояха като вкаменени. Гандалф се взираше нагоре, разперил вцепенени ръце със стиснати юмруци.
— Назгул! — извика той. — Вестоносецът на Мордор. Бурята се задава. Назгулите са пресекли Реката! Препускайте, препускайте! Не чакайте зората! И бързите да не изчакват бавните! Препускайте!
Той се хвърли настрана, викайки тичешком Сенкогрив. Арагорн го последва. Гандалф се приближи до Пипин и го вдигна на ръце. — Този път ще дойдеш с мен — каза той. — Сенкогрив ще ти покаже на що е способен.
После изтича към мястото, където бе спал. Сенкогрив вече чакаше там. Нарамвайки торбичката, в която бе всичкият му багаж, вълшебникът се метна на коня. Арагорн повдигна Пипин и го положи в скута на Гандалф, омотан в плащ и одеяло.
— Сбогом! Не се бавете! — извика Гандалф. — Напред, Сенкогрив!
Огромният кон вирна глава. Развяната му опашка изплющя под луните лъчи. После отблъсна земята, хвърли се напред и отмина като северния вятър, долетял от планините.
— Прекрасна и отморителна нощ! — подхвърли Мери на Арагорн — Някои имат невероятен късмет. Не му се спеше, искаше да язди с Гандалф — и ето го на път! Вместо и него да го превърнат на камък, та да стои тук за назидание во веки веков.
— Ами ако на негово място ти беше вдигнал пръв камъка от Ортанк? — възрази Арагорн. — Можеше да сториш и по-големи бели. Кой знае? Но сега това ти се е паднало — боя се, че ще трябва да дойдеш с мен. Незабавно. Бягай да се приготвиш и вземи, каквото е забравил Пипин. Бързай!
Сенкогрив летеше над равнината без подкана и напътствие. По-малко от час бе минал, а вече бяха достигнали и отминали Бродовете на Исен. Покрита със студени копия, сумрачната Могила на конниците лежеше зад тях.
Пипин се окопитваше. Беше му топло, но в лицето му вееше пронизващ, свеж вятър. Пътуваше с Гандалф. Ужасът от камъка и от грозната сянка пред луната бавно избледняваше, всичко това сякаш оставаше сред планинските мъгли или в мимолетен сън. Хобитът дълбоко си пое дъх.
— Не знаех, че яздиш без седло, Гандалф — каза той. — А нямаш и юзда!
— Така, по елфически, яздя само Сенкогрив — отвърна Гандалф. — Той не би търпял сбруя. Не ти яздиш Сенкогрив — той се съгласява да те носи… или не. Ако желае, това е достатъчно. Вече си е негова работа да те задържи на гръб, стига да не хвръкнеш нагоре.
— А бързо ли препуска? — запита хобитът: — Бързо ще да е, ако съдя по вятъра, но много плавно. И колко леко стъпват копитата му!
— Сега е наравно с галопа на най-бързия кон — отвърна Гандалф, — но за него това не е бързина. Насам местността леко се издига и е по-неравна, отколкото отвъд реката. Но виж как наближават Белите планини под звездите! Ей онова там са върховете Трихирн, възправени като черни копия. Не след дълго ще стигнем разклонението на пътя и Усоева котловина, където бе сражението по-миналата нощ.
Пипин отново замълча. Чу как Гандалф тихичко си тананика под мустак откъси от песни на най-различни езици, докато под тях прелитаха миля подир миля. Накрая вълшебникът поде песен, от която хобитът схвана по някоя дума — няколко реда долетяха до ушите му през напора на вятъра
— Какво си приказваш, Гандалф? — обади се Пипин.
— Тъкмо си припомнях някои от премъдрите стихове — отговори вълшебникът. — Хобитите навярно са забравили дори малкото, което са знаели от тях.
— Не, не съвсем — каза Пипин. — Даже сме ги допълнили с наши стихове, но те сигурно няма да те интересуват. Виж, тоя не го бях чувал. За какво намеква? Седем камъка, седем звездици…
— За палантирите на Древните крале — поясни Гандалф.
— Това пък какво е?
— Названието означава това, що гледа надалече. Камъкът на Ортанк бе един от тях.
— Значи не го е направил… — Пипин се поколеба — не го е направил Врагът.
— Не — отвърна Гандалф. — Нито пък Саруман. Не е по силите му, не би се удало и на Саурон. Палантирите произхождат от Елдамар отвъд Задмория. Нолдорите са ги създали. Може би сам Феанор ги е изваял в тъй древни дни, че времето не се измерва в години. Но няма на света нещо, което Саурон да не е в състояние да привлече в полза на злото. Горко на Саруман! Сега разбирам, там е било падението му. Гибелни са за всички нас плодовете на едно познание, далеч по-дълбоко от онова, що сме придобили. Ала вината е само негова. Безумец! Да го укрива за собствена изгода! Поне една дума да бе споделил с някого от Съвета. До днес не се бяхме замисляли за съдбата на гондорските палантири след унищожителните войни. Хората почти ги бяха забравили. Дори в Гондор са се превърнали в тайна, позната само на малцина; в Арнор единствено Дунеданците си ги припомнят като част от премъдрите стихове.