Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Ранд залитна и придърпа далекогледната тръба, за да огледа хълмовете около града. Сега животът по тях се открояваше ясно. Както и смъртта. Накъдето и да погледнеше, се вихреше битка. Айилци срещу айилци — хиляда тук, четири хиляди — там, връхлитащи по голите била и така омесени едни в други, че не можеше да направи нищо. Не видя колоната от коне и копиеносци.
Беше сигурен, че все още трябва да са там, макар надеждата му Меланрил да реши да се подчини на заповедите му в този толкова критичен момент да беше слаба. Бе избрал този мъж само защото той бе имал доблестта да изрази смущение от поведението на Вейрамон и това беше грешка, но той разполагаше с твърде малко време, за да направи добър избор, а се налагаше час по-скоро да се отърве от Вейрамон. Сега не можеше да направи нищо повече за него. Може би все пак трябваше да постави начело някой от кайриенците. Но не знаеше дали дори преките му заповеди могат да накарат тайренците да последват един кайриенец.
Гъста човешка гмеж точно пред стените на града привлече вниманието му. Високите, обковани с желязо порти зееха отворени, айилци се сражаваха с копиеносци на откритото пространство пред тях. Коне без ездачи и неподвижни мъжки тела в ризници по земята на половин миля от портата бележеха отблъснатия щурм. Стрели и камъни колкото човешки глави валяха като дъжд от стените, и дори копия — с такава шеметна скорост, че можеха да пронижат двама или трима наведнъж, въпреки че той така и не можеше да види откъде точно излитат — но айилците напираха през своите мъртви, все по-близо до зейналите порти, готови да нахлуят. Бърз оглед му показа още две колони айилци, тичащи към портите, може би около три хиляди общо. Не се съмняваше, че и те са хора на Куладин.
Стисна зъби. Ако Шайдо нахлуеха в Кайриен, никога нямаше да успее да ги изтласка на север. Щеше да се наложи да ги изравя улица по улица, а самият град щеше да се превърне в руини като Ейанрод, ако не и като Тайен. Кайриенци и Шайдо се бяха омесили като мравки в паница, но трябваше да направи нещо.
Пое си дълбоко дъх и преля. Двете жени му бяха създали условията, докарвайки буреносните облаци — не му се налагаше да вижда сплитовете им, за да се възползва от тях. Ярка сребристосиня мълния се заби сред айилците — веднъж, два пъти, отново и отново, толкова бързо, колкото човек можеше да пляска с ръце.
Ранд отметна глава и замига, за да се отърве от ослепителните линии, които продължаваха да заслепяват взора му, и когато отново погледна през тръбата, айилците лежаха като пожънат ечемик навсякъде, където бяха паднали мълниите.
„Колко от тях не ще продължат щурма? Колко от народа си убих?“ Жестоката истина беше, че нямаше никакво значение. Трябваше да се свърши и се свърши.
И толкова по-добре. Усети, че коленете му поддават. Трябваше да се пощади, ако все пак смяташе да оцелее до края на този ден. Да престане да се раздава навсякъде. Трябваше да се спре на едно място, там, където беше най-нужен, и там да…
Буреносните облаци бяха отрупани само над града и южно от него, но това не попречи на мълнията да изригне от чистото безоблачно небе над самата кула и да се понесе с оглушителен трясък към струпалите се в подножието й Деви.
С настръхнала коса, Ранд се взря нагоре. Можа да усети светкавицата, да усети сплита на сайдин, който я бе предизвикал. „Значи Ашмодеан все пак се е изкусил.“
Но нямаше време за мислене. Мълниите последваха една след друга като шеметен тътен на барабан, крачейки в зловещ марш през Девите — последната удари в основата на кулата.
Кулата бавно започна да се накланя и Ранд се хвърли към Егвийн и Авиенда. Сграбчи и двете с едната си ръка, а с другата се хвана за централната греда. Те го зяпнаха с широко отворени очи, но и за приказки нямаше повече време, отколкото за мислене. Разбитата кула се килна и се срина в дърветата. За миг той повярва, че те може да омекотят падането им.
Гредата, за която се държеше, изпращя и се скърши. Земята политна към него и го лиши от дъх миг преди двете жени да паднат отгоре му. Мракът го обгърна.
Съвзе се бавно. И първото, което чу, беше:
— …и ни помете като каменна лавина и ни отпрати в нощта. — Беше гласът на Авиенда, нисък, сякаш говореше на себе си. Нещо над лицето му помръдна. — Отне ни всичко, което сме, което бяхме. Трябва да ни дадеш нещо в замяна, нещо, с което да бъдем. Имаме нужда от теб. — Нещото, което се движеше над лицето му, го докосна леко. Не заради себе си, ще разбереш. Заради Елейн. Онова, което е между нея и мен сега, е между нея и мен. Но аз ще те дам на нея. Ще те дам. Ако умреш, ще й занеса тялото ти! Ако умреш…
Очите му изведнъж се отвориха широко и за миг двамата се вгледаха един в друг, почти опрели носовете си. Косата й беше разрошена, забрадката й беше паднала и на бузата й се беше издула яркочервена буца. Тя трепна и се отдръпна.