Градът на златната сянка

Приклекна в кафявата река — ръкав от делтата на могъщата Ганг — и усети как свещените й води го обливат, сгъстени от индустриалните и човешките отпадъци на Калкута. Кожата го сърбеше, гореше, ала той не бързаше. Напълни купата и отново изля водата, търкаше и остъргваше с дългите си пръсти всички вдлъбнатини, докато купата засия на умиращата слънчева светлина. Вдигна я пред себе си — зъбите бяха в шепата му — и си спомни деня, когато беше дошъл тук, за да се подготви, преди цели две години.

Никой не го беше безпокоил, докато ровеше из пепелта на мястото за кремиране. Дори и в съвременната Индийска федерация, в която пулсиращи електронни нерви пронизваха плътта на нация, стара и повяхнала като самото човечество, към агорите все още изпитваха суеверна почит. Местата за кремиране, по които той и още неколцина предани на Шива Унищожителя все още ходеха като поклонници, потапяйки се в мръсотия и леш в търсенето на чистота, бяха отстъпени на тях — най-недосегаемите от недосегаемите. Онези, които вярваха, се радваха на доказателството, че старите времена не са си отишли съвсем. Други, които някога бяха вярвали, се извръщаха с виновно потръпване. А онези, които изобщо не бяха вярвали, си имаха по-интересни занимания от това, да се тревожат какво става из гноясалите купчини кокали покрай голямата мръсна река.

На този ден преди две години, когато беше съблякъл градските си дрехи толкова лесно и напълно, както змията се измъква от кожата си, внимателно бе преровил всяка купчина човешки кости. По-късно щеше да се върне при тях и да търси неизядена плът, защото слугите на Шива, освен че живеят с леш, ядат леш, но в този първи ден той търсеше нещо по-поносимо. Най-накрая го намери — липсваше само долната челюст — върху овъглените останки от гръден кош. За един ленив миг се зачуди какви ли сцени са гледали някога празните очни орбити, какви ли сълзи са проливали, какви ли мисли, надежди, мечти са живели в сега кухия череп. После си припомни първия урок от мястото за кремиране: всичко стига дотук, но това тук също е илюзия. Като смъртта, представлявана от безименния череп, беше цялата смърт на земята — така тя беше и не-смърт, а просто илюзия на материалния свят.

Той отново се съсредоточи и отнесе черепа до реката. Щом слънцето — също като слънцето днес — потънало и най-накрая изчезнало в маранята на запада — факла, угасена във вир с кална вода, — той намери остър камък и се захвана за работа. Първо допря върха на камъка в средата на челото — там, където живите носят знака пундара, — после издраска костта по цялата обиколка на черепа, по фронталната, темпоралната, оксипиталната кост — думи от предишния му живот, който той сега беше отхвърлил също толкова лесно, както бе съблякъл дрехите си. След като очерта кръга, стисна камъка откъм острия му край — който обаче не беше много остър — и започна да реже.

Въпреки цялото му търпение — беше прекарал първата си нощ, без да пали огън, гол и разтреперан, за да не изгуби концентрацията си — задачата не беше проста. Знаеше, че други като него избират череп, вече крехък от огъня, или пък вече разцепен, но като се замисли за крайните лишения, които го чакаха, не си позволи такъв лукс. И затова чак когато слънцето отново се появи на изток и превърна реката в розовочервеникава мед, той вдигна горната част на черепа и я хвърли.