Тя дълго лежа по гръб, втренчена в трескавата зеленина на дърветата и в проблясващите тук-таме многоцветни пламъчета, в които най-накрая разпозна пеперуди. Там, където можеше да види небето през плетеницата от листа, то беше смайващо синьо и дълбоко. Но тя не си спомняше нито коя е, нито къде е, нито защо лежи по гръб, лишена от всякакви познания.
Най-накрая, докато лениво следеше една зелена птичка, която настойчиво свиркаше от зелена клонка над нея, изплува някакъв спомен. Имаше някаква сянка, над нея — някаква студена ръка. Мрак, ужасен мрак. Въпреки влажния топъл въздух и силното слънце зад филтъра от листа тя потръпна.
„Загубила съм някого — хрумна й изведнъж. Усещаше празнината там, където трябваше да бъде този човек. — Някого, когото обичам, но вече го няма.“ В мислите й се мярна незавършена картина — дребничко телце, слабо лице с кафява кожа и светнали очи.
„Брат ли? — зачуди се тя. — Или син? Приятел или любим?“ Знаеше всички тези думи, ала не би могла да каже какво означава всяка от тях.
Надигна се. Вятърът въздишаше дълго и протяжно сред дърветата и тези въздишки я заобикаляха като самите дървета — от всички страни. Къде ли беше попаднала?
След това дочу някаква дума — тя погъделичка мислите й като кашлица, която се надига в гърлото. Отначало беше само звук, но в ума си чуваше как някаква жена я произнася — остър звук, звук, предназначен да привлече вниманието й: „Ирене! Ирене! Ирене! — Гласът беше на майка й и звучеше в паметта й като стар запис. — Ирене, веднага остави това. Момиче, понякога просто ми писва от тебе. Ирене. Ирене Сулавейо. Да, Рени, на тебе говоря!“
Рени.
И заедно с името й я връхлетя и всичко останало — гневните упреци на баща й и сладкото личице на Стивън отпуснато в безкраен сън, Пайнтаун, разрушената лаборатория на доктор Ван Блийк. И после — чернилка! — ужасният мрак и беззвучните писъци на стария Синкх.
!Ксабу!
— !Ксабу?
Отговор не последва, само зелената птичка продължаваше да си свирука. Опита се да го извика по-силно после си спомни за Мартин и повика и нея.
„Но това е глупост. Тя не е тук — тя е във Франция, тя знае къде е.“ А това наоколо определено не беше Франция, нито пък беше военната база под планината. Това беше… някъде другаде.
„Къде съм, за Бога?“
— !Ксабу! !Ксабу, чуваш ли ме?
Яркоцветната джунгла погълна гласа й; той замря почти без ехо. Рени се изправи. Краката й трепереха. Екпериментът явно се беше провалил по някакъв ужасен начин, но как беше стигнала до тук? Мястото, където се намираше, изобщо не приличаше на планинската верига Дракенсберг — изглеждаше като местност някъде на север, като дъждовните гори в Западноафриканската федерация.
В ума й припламна една мисъл — невъзможна мисъл.
„Не може да бъде…“
Вдигна ръка и докосна лицето си. Там имаше нещо невидимо, което въпреки това имаше форма плътност под пръстите й; нещо, което я покриваше до очите й, макар зеленият свят наоколо да беше доказателство, че нищо не пречи на зрението й…
