Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Дерид беше построил таралежа — настръхналите върхове на копията в дълбочина от четири редици, с разместени сред тях стрелци, ограждаха празно каре. Дългите пики пречеха на Шайдо да се доближат, въпреки яростния им устрем. От карето срещу връхлитащите айилци излитаха рояци стрели. Падаха мъже и от двете страни, но пиките просто се сгъстяваха, когато някой от техните паднеше поразен, и карето ставаше все по-малко. Шайдо, разбира се, не отслабваха щурма си.
Бранителите бяха слезли от конете си в центъра — може би половината от тайренските лордове, заедно с конниците си. Половината! Точно това го накара да изругае. Останалите се мятаха сред айилската маса, сечаха и мушкаха с мечове и копия на групи по петима или десетима, или сами. Дузини останали без ездачи коне показваха много ясно колко добре се справят. Меланрил беше далеч напред само със знаменосеца си и люто размахваше меча си. Двама айилци се втурнаха към него и ловко прерязаха сухожилията на коня му. Животното се срина на земята. Мат бе сигурен, че чу болезнения му писък, макар врявата да заглушаваше всичко. А после Меланрил изчезна зад човешките фигури в кадин-сор и пое късите им копия. Знаменосецът оцеля само няколко мига повече.
„Не е голяма загуба“ — помисли си мрачно Мат, изправи се на стремената, вдигна високо копието и се понесе напред с вик:
— Лос! Лос, каба’дрин!
Щеше да потисне този вик, ако можеше, и не защото думите бяха на Древния език. Долината под него кипеше като котел. Но макар никой от кайриенците да не разбра командата „конници, напред“ на Древния език, жеста му поне разбраха, особено след като смуши коня с пети. Не че толкова му се искаше, но вече не виждаше друг избор. Беше натикал в клопката онези мъже долу и вече просто нямаше избор.
Кайриенската конница се понесе надолу в атака сред буря от бойни викове. Подражавайки на самия него, безспорно, макар че това, което всъщност викаше той, беше „Кръв и проклета пепел!“ Талманес отсреща се понесе по склона също толкова решително.
Уверени, че са разбили влагоземците, Шайдо така и не ги забелязаха, докато те не ги удариха от двете страни. И тъкмо тогава започнаха да падат мълниите. След което играта наистина загрубя.
Глава 44
По-малката тъга
Ризата на Ранд лепнеше на потния му гръб. На слънцето му оставаше почти час, докато стигне зенита, но въпреки това той се чувстваше все едно че е бягал цяла сутрин и накрая са го били с тояга. Загърнат в Празнотата, той усещаше съвсем далечно умората, смътно долавяше болката по ръцете и раменете и между плешките си, и пулсирането около раната на хълбока. Това, че изобщо я усещаше, беше достатъчен знак. Със Силата в себе си той можеше да различи отделните листенца по едно дърво от сто крачки, но това, което физически ставаше с него, трябваше да се усеща все едно че става с някой друг.
Отдавна бе започнал да извлича сайдин през ангреала в джоба си, каменната статуетка на дебелия мъж. Дори така обаче боравенето със Силата вече изискваше огромно напрежение да я запреде на мили разстояние и единствено гранясалите нишки, прошарващи онова, което извличаше, го спираха да притегли повече, да се опита да придърпа цялото в себе си. Толкова сладка бе Силата, въпреки мръсната поквара. След часове преливане без отдих беше ужасно уморен. В същото време трябваше с още по-голямо упорство да устоява на самия сайдин, да вложи още и още усилие, за да го задържи да не го изпепели на място, да не изпепели ума му. А оставаха часове, докато битката се реши.
Той отри потта от челото си и сграбчи още по-здраво грубия парапет на платформата. Беше почти на прага на пълния срив, но въпреки това бе по-силен от Егвийн и Авиенда. Айилката стоеше изправена, взираше се към Кайриен и към буреносните облаци над него и от време на време се навеждаше да погледне през далекогледа. Егвийн седеше, опряла гръб на една дебела греда, притворила очи. Двете изглеждаха също толкова изтощени, колкото се чувстваше той.
Преди да успее да направи нещо — не че знаеше какво, от Церителство не разбираше нищо — Егвийн отвори очи и се изправи, след което тихо промълви нещо на Авиенда: вятърът мигом го отнесе дори от неговия подсилен от сайдин слух. После Авиенда седна на мястото на Егвийн и отпусна глава на гредата. Черните облаци около града продължиха да мятат мълнии.
Значи се редуваха, даваха си отдих една на друга. Хубаво щеше да е някой да прави същото с него, но той не съжаляваше, че бе оставил Ашмодеан в шатрата си. Кой можеше да каже какво щеше да направи той, щом го видеше толкова изтощен?