Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Ако не летя ниско, не усещам миризмата. Плащам с това, че се блъскам в дърветата.
— Ако не намалиш скоростта, нищо не различаваш обаче.
— Бавното летене изисква повече усилия… — кимна Алванд.
— … повече умора. Ще паднеш под краката им.
Алванд се стресна:
— А те няма да спрат. Без да ме мразят, ще ме стъпчат…
— Да.
— Тук нямат милост към падналите?
— Колкото милост имат щастливите по тукашния начин към нещастните. Защото не ги разбират. Страхуват се да разбират, почти никой от тях не е съгласен да поеме част от болката на другия. А болният завижда на здравия.
— Това е от късата им памет? Не помнят състоянията си на болка и затова отказват съчувствие и се сърдят на щастливите, задето им отказват капки от своята радост. Да, защото „своето“ е само „свое“… Чух ги да казват „боря се с живота“. А кога живеят, след като се „борят“?
— Ох, Алванд… Тук смятат, че обратното на Обичта е Омразата. Омразата според тях е първично чувство…
— Затова любовта им минава през омраза… но… „Първичните чувства, които е добре да се избягват — изрецитира Мъдрите скрижали Алванд, — са Страх, Завист и Мързел на ума, тялото и езика. А противостоят им Обичта, Възхитата и Любопитството да узнаеш, радостта да направиш, удовлетворението да изкажеш и да изслушаш… Всички чувства и усещания се състоят от изброените първични импулси така, както бялата светлина е съставена от деветте цвята на дъгата…“ Правилно ли го преведох на български?
— Горе-долу.
— Много дълго.
— Длъжко е, да. Нали трябва да накараш лъжовните думи да предадат точния смисъл.
Алванд грейна, щракна с пръсти!
— Това е то! Ще го обмисля, благодаря, Иван! Усещам, че има нещо, което пречи на този свят да се разпадне! Ти си готов за Мъдрец, събрате! — добави той уважително.
Иван се навъси.
— Бих предпочел Щастието да ми беше Учител…
— Никой не избира пътя си. Избираме само как да го извървим най-добре и с повече радост…
Иван прие жеста с кимване. Но премълча, че според него Земята на хората НАИСТИНА се крепи върху Навика. Не искаше да обърква и обезсърчава събрата си. Пък и Алванд тутакси би затънал в езиковите дебри, подхвръквайки от време на време, за да посочи например, че навикът е инерция, че е двуостра, че в крайна сметка подклажда Мързела на духа… А и хората НЕ УМЕЯТ нито да се страхуват като разумни създания, нито да мързелуват, без да се отегчават, нито дори свястно да завиждат, така че да се мобилизират за нещо градивно! В края на краищата „лошите“ първични чувства-мотиви, според закона на противодействието, често пораждат „добри“ действия. Както и обратното — „добрите“ импулси да доведат до… път към ада, да го постелят със себе си.
Не, нека Алванд си рови, не е малко драконче. Може пък да открие нещо интересно.
Хората открай време са привлекателен обект за изследване. Всяко шарканско поколение си задава въпроси за тях, търси отговори. Кой знае дали Алванд няма да направи някакъв пробив в това отношение?
Продължиха всеки със заниманията си. Иван — борейки се с навиците си да се ядосва за нещата, които научава. Алванд — жаден да разбере объркания свят на хората.
Жената бе много възрастна, съсухрена, спретната. Пристъпваше бавно, като часовникова стрелка.
— Момиче — обърна се тя към високата минувачка с хубава гъста коса, — бихте ли ми помогнали да сляза по стълбите, моля.
Помолената, която изглеждаше на малко повече от трийсет, я погледна, отмятайки косата от лицето си с рязко движение на глава.
— Разбира се, госпожо, хванете се за мен.
— Простете, че ви бавя…
— И дума да не става! Тъкмо си търсех повод да не бързам. Позволете ми обаче да ви упрекна — не бива да излизате сама!
— Имах бастунче, момиче, но докато слизах от автобуса, шофьорът потегли и то остана заклещено на вратата…
Минувачката хвърли кос поглед към бабата. После стрелна с очи наоколо.
— Къде отивате? И без това нямам какво да правя. Спокойно бих могла да ви придружа.
— Много сте мила, но…
— Моля ви, направете ми това удоволствие. Като малка много обичах да се разхождам с баба ми. Та, закъде казахте, че сте?
— Ами… тук някъде трябва да работи внук ми… В Полиграфията…
— Полиграфията? Хм. До БТА? От провинцията ли сте?
— Да. Пък и виждам доста зле… само ми покажете къде е тази сграда…
— Изглежда не са ви ориентирали добре. Не се притеснявайте… Обещавам ви, че много преди края на работното време ще намерим внук ви! Но преди това… ужасно съм гладна! Нали няма да ми откажете компания? Не повече от петнайсет минути в онази баничарница, нали?