Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Днес гледах чуден залез.
— Прекрасно.
Алванд не усети какво означава празната по същност фраза, защото твърде бързаше да зададе някакъв свой въпрос.
— Край мен минаваха много хора. Наблюдавах и тях.
Иван вдигна глава. Събратът му искаше внимание не просто така.
— И никой не се спря, не се загледа в чудните цветове, никой не се сбогува със Слънцето до сутринта — продължаваше Алванд.
Иван се опита да отгатне въпроса и с интерес зачака да разбере дали е познал.
— Не са слепи очите им — развиваше мисълта си змеят, предпазливо избирайки думи, заслушан в това как звучат от устата му. — Различават само два основни тона по-малко от шарканите. Не са слепи умовете им, поне и такива имаше сред тях. Не им хрумва, че винаги е възможно да не доживеят до зората. Чувстваха се заети. Плитки са сетивата им, бързо им се пресищат и уморяват, затова и съзнанието им заспива. Трябват им нови впечатления, нови дразнители, за да ги държат будни. Живеят по навик. Аз си отговорих сам, Иван. Благодаря, че ми помогна.
Иван се усмихна.
— Ти знаеше ли какво ще попитам? — блесна с очи Алванд.
— Не. Сега знам.
— Те не ценят нищо, което им се дава даром. Дали понеже нямат стойност в собствените си очи? Как чудато и странно това се преплита със себичността им… Но трябва да има нещо положително, не става само с „негативизъм“ да се живее.
— Затова превръщат Хаоса в подобие на ред. Вместо да потърсят Равновесието.
— Никой не ги е научил… — въздъхна Алванд.
— Те сами не желаят да се научат. Силен сблъсък на два противоположни Потока…
— Тъжно ми е за тях, Иван.
А Иван седеше с каменно лице и мълчеше.
Обади се чак когато Алванд пусна видеото и понечи да си надене слушалките, за да не пречи на събрата си. Беше донесъл нови касети — предимно фантастика, Иван мярна „Видове“ и „Видове 2“.
— Алванд, какво друго научи за хората?
— Че песните им са тъжни. Особено тези на народа, който те е отгледал. Хубавите песни винаги са тъжни — настоя той. — Нима хората ценят повече тъгата и не държат на радостта? Как успяват да пораснат и да помъдреят в такива условия?
— Само тъга ли съзря?
— Присъща е.
— Присъща е на всички хора, не само на българите.
Алванд докосна с пръст челото си и притвори очи.
— Срещнах чужденци — съобщи той. — И не видях толкова тъга у тях. Видях самодоволство.
— Живеят по-добре.
— По-добре са облечени, по-хубава храна ядат, имат удобства… сетих се за друго. „Едно ферари с цвят червен“. От ТОВА ли се живее по-добре? Наистина ли това му трябва на човека?
— На повечето.
— Хма! — възкликна змеят. От ирисите му плисна топазен блясък и той завъртя глава в недоверчив кръг.
Замълчаха. Алванд гледаше два филма на два екрана, прелистваше и страниците на тълковния речник. Иван се мръщеше над вестниците. Статиите говореха за издевателства на монополиста при плащането на сметките за парното, а зимата тепърва предстоеше… полицай застрелял непълнолетна ученичка… пожар в дискотека на морски град, почти всички пострадали са момичета… правителството взе решение да намали ДДС, но вече щяло да начислява данъка върху хляба и млечните продукти.
Журналистите с право биеха тъпана, но истеричният тон на техните писания правеше проблемите да изглеждат лековати, дори и трагичните. Защо е тая кресливост?…
Едната слушалка изпадна от ухото на Алванд. Видеомагнетофоните замръзнаха на стоп-кадър.
— Странни са фантазиите и страховете на хората — промълви змеят.
— Не се изтощавай.
— Внимавам.
Иван въздъхна и пак отложи вестника. Вдигна вежди: питай, хайде.
— Сега чух от филма изречение, което ми припомни да уточня едно понятие. Какво ще рече „греховна любов?“ Има ли смисъл в човешкия език това?
— Има.
— Надявах се да е просто безсмислица — унило отвърна Алванд. — Един и същ език за общуване и размисъл… За събеседване и за монолог… Олеле. Виждат света само от една точка. И страдат от несъвършенството си, сякаш някога са притежавали съвършенство… притежание. Притежанието има силно значение за хората. Неща, които не са им нужни.
— Нужно им е нещо, което да ги отвлича от това, че не ценят себе си. Вече си го забелязал.
— Мислейки на лъжовния език, не виждам тези връзки… Интелигентността тук води до въображение, а то подгрява самозаблудата… Това е капан!
— Да.
Алванд помисли.
— Хората не действат, те реагират — огласи той извода си.
— Те си го знаят.
— Знаят, но не ОСЪЗНАВАТ!… Извини ме, благодаря ти.
— Събрате, не се снишавай толкова ниско. Нашата липса на страх от смъртта тук, в този свят, означава нулева воля за живот. Не любов към живота.