Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Върлинест младеж с жълтеникаво-кафяви очи наблюдаваше двойката, отдалечен на около петдесет метра. Чуваше всяка тяхна дума. Тъкмо подминаваха бистро. Минувачката бързо прецени предимството на свободната маса и рече:
— Знаете ли, госпожо, вижда ми се далеч тая баничарница. А сега има слънчице, тук е завет. Седнете малко да си починете… аз ще изтичам и веднага се връщам. Да, така… Секунда само… Госпожице! Бихте ли донесли на тази маса едно капучино и едно мляко с какао? — минувачката успя да подмами сервитьорката с едра банкнота, която пъхна в ръката ѝ, след което ѝ прошепна няколко думи на ухо. Сетне с енергична крачка тръгна към баничарницата. Крадешком извади мобилен телефон от чантата. На челото ѝ легна вертикална бръчка.
— Ало? Вкъщи ли си? Чудесно. Чуй какво искам сега. Ела с колата на спирката пред моята работа, там, където обядвам, но отсреща… Ще пропуснеш малко лекции, чудо голямо. До петнайсет минути ще дойдеш ли? Знам, че винаги мога да разчитам на теб! — тя се усмихна, свали апаратчето от ухото си, огледа се на пешеходната пътека и натисна друг бутон. Тръгна да пресича, озъртайки се, леко намръщена. С неприязън погледна телефона. Вече съвсем пред баничарницата, набра друг номер. Обърна се назад и късогледо присви очи, за да се убеди, че старицата послушно и някак безпомощно седи на пластмасовото столче, както и че млякото с какао е пред нея, но тя не смее да посегне към чашата. — Мими? Шеф ни в офиса ли е? Защото не отговаря. Добре. Ако се върне до един час, кажи му, че ми изникна спешна лична работа. Каква гюрултия може да вдигне, някога да съм оставяла някоя поръчка недовършена? Да съм закъснявала със срока? Нека ми се обади тогава… Не, не, ще имам време да си довърша, денонощието има двайсет и четири часа! Хайде, затварям…
Алванд проследи купуването на три банички — „Две отделно и да са от най-меките и топли, моля!“ — и обратния път на младата жена до бистрото. Видя я как се сепна на двайсетина крачки от заведението, сетила се за нещо, как премести баничките в едната си ръка и как отново извади телефона:
— Ало? Да, да, не се и съмнявам, че пътуваш вече. Обаче… хрумна ми още една поръчка. Отбий се някъде по пътя и купи бастун… Обикновен бастун. Нищо ми няма, естествено… Ще видиш. Хайде, доскоро… Ама, госпожо, млякото е за вас, заповядайте! Просто си казах, че кафето може да ви е силничко… Сега ще хапнем и след малко ще идем до полиграфския комбинат…
След три минути Алванд се обърна и тръгна по пътя си.
Хората се заглеждаха в него. Лицето му сияеше.
Алванд отново се бе нагиздил парадно.
— Анкор? Кель консер? — поинтересува се Иван, който от вратата тръгна към хладилника.
— Трийсет години „Щурците“ — обади се със завистливи нотки Елена.
Иван се спря с кофичка кисело мляко в ръка.
— Ъ! — Той поразмисли. — Е, аз и без това предпочитам да си ги слушам на касетка или диск. Изчезвай, Ален, ще изтървеш автобуса. Продай излишните билети или си хвани някоя засукана човечка… девойка.
Алванд махна на Елена за довиждане и хукна навън, навличайки шлифера в движение.
— Но ти защо не го придружи? — учуди се Иван, надигайки млякото.
— Аз — въздъхна тя — минах времето да се правя на хлапачка и да подскачам по агитки, митинги и концерти. Ален ми предложи, разбира се, но не ми се ходи без Митко.
— Той би настоял да отидеш!
— Не, Ванко, и аз вече предпочитам касетите и плочите. Предимствата на възрастта — да се лишаваш от разни неща без съжаление.
— Хм. По този начин — да… Но не следва ли със зрелостта и началото на едно закостеняване?
— Е — небрежно махна с ръка Елена, — всяко нещо си има две страни.
Иван се намръщи. Загледан в нищото, отпиваше големи бавни глътки от кофичката.
Елена го наблюдаваше известно време.
— Слънце си, когато си щастлив, но когато не си… като тресавище без дъно си, Иване.
Това го сепна.
— Мислех си над двете страни на нещата — оправда се той и се слиса колко лесно и близо мина до лъжата. — Виж, струва ми се погрешно схващане. Не съвсем погрешно, ами непозволено схематизиране… — Иван се огледа, приближи се до масата и започна да къса ивица от празните полета на вестника.
— Защо? Всяко явление, характерите дори, сезоните, самите предмети са като монети — имат гръб и лице.
— Ха. Някои неща имат само лице. Други нямат гръб.
— Не съществуват такива! — засмя се Елена.
— Да ти дам ли пример? — хитро попита той, имитирайки безуспешно даскалския поглед на бате Митко. Приключи с късането на вестника и забърса тубичка лепило от рафтчето до радиото.
— Дай да видиме! — с готовност се съгласи леля му.