Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Димитър още не се бе върнал от работа, но в кухнята завари Елена и „Ален“. Двамата оживено беседваха, а може би и спореха, но очевидно дори разногласията доставяха на стопанката удоволствие. Поне изглеждаше подмладена, с поруменели страни и блеснали по детски очи. Иван спря, за да ѝ се полюбува.

Забелязаха го, че наднича през вратата, цяла минута по-късно — даже и „французинът“ не реагира веднага. Алванд бе облечен в синя риза и черни официални панталони с ръб. Само сако и вратовръзка му дай — на какво ли ще заприлича?…

— Ванко, здрасти!

— Ivan, comment allent les affaires?

Поздравиха го… и си продължиха с локумите. Иван измига. Поклати смаяно глава.

След още минута, две или пет, Елена дяволито го стрелна с очи:

— Защо стоиш там и гледаш като таласъм?

Той влезе, закачи якето на закованите от вътрешната страна на вратата куки и седна на пейката до Алванд.

— Как гледат таласъмите?

— Стреснато.

— Ами гледам ви как си шпрехате, та пушек се вдига, и рекох да почакам да светнат субтитрите… Алл… ен , накъде? У парти, мон ами?

— А concert a Sofia. Je depeche, pousse-toi.

Иван послушно мръдна, правейки му път. Алванд се изниза и Елена тръгна да го изпрати — най-вероятно, за да си довършат приказката. Бъбреха, прекъсвайки се весело — също като ученици. Иван със смайване установи, че без да се напряга, нищо не успява да разбере. Сви рамене, крадешком се огледа и отвори с призрачна опашка хладилника. Сетне очите му светнаха и отвътре послушно изскочиха три кофички кисело мляко. Успя да ги приземи на масата пред себе си миг преди Елена да се върне.

— Ванко, голям бозайник си станал! — засмя се тя и ласкаво разроши косата на племенника си.

Иван престорено недоверчиво огледа кофичката и издаде долната си устна:

— Не… не е боза. Ето виж!

Елена седна на отсрещния стол и се облакъти на масата.

— Зачудих се закъде се е издокарал така — кимна към външната врата Иван. — Като за първа среща. А то било концерт… Той и вчера беше, нали?

— Вчера е ходил да чуе някакъв виолончелист от Корея, май в една от малките зали на НДК или в зала „България“, не запомних… Избърши си млечните мустаци, хлапе такова.

Иван правеше гримаси.

— Приятелят ти е доста начетен.

— Тъй ли? — този път не се преструваше, но пред Елена това мина като поредния майтап.

— Определено има класическо образование.

— За какво си мъркахте толкоз разпалено? — небрежно попита Иван, отваряйки второ кисело мляко. Вчера беше заредил малкия хладилник с повече от дузина кофички, с което предизвика хълцане у леля си.