Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Хм. Ти реши да не се връщаме към стари спорове, при което само затвърждаваме мненията си, без да се разубедим. Но искам само да видя дали отново мислиш за някои неща по същия начин… Помниш ли какво ми казваше за случайността?
— Подсети ме.
— Че случайностите са вълнички в реката на предопределеното.
— Така ли съм казвал? — потърка чело Иван. Да, така беше. Интуитивен превод от езика, който още не знаеше наяве. Доста точен превод. И, по каноните на заблудата, нещо се е изплъзнало.
— Самите случайности съставят „предопределеното“. Но понеже много неща имат връзки помежду си, а където има връзки, отношения, не може да се говори за случайност… Така че случайности има, но рядко са ЧИСТИ случайности.
— Аха, и аз казвах същото, а ти ми възразяваше. Препирахме се за свободната воля.
— Репчил съм се, защото я постави в религиозен контекст, затова…
— Радвам се, че си се развил, Ванко, пораснал си.
Споренето не я интересуваше. Просто обичаше да общува.
Как не съм видял точно това. Ама че турук! Турук с люспи.
Той се засмя и вдигна ръце: предавам се.
— Развих се, да. Надявам се. Само рисувачеството ми не се разви.
Елена изведнъж подрипна:
— Ау, забравих! Приготвих нещо да ти покажа — и го забравих!
На лицето ѝ се появи хитра усмивчица, сякаш криеше сладкиш. Иван чак се облиза.
Тя изпърха от кухнята и бързо се върна, най-вероятно от спалнята, защото оттам хлопна чекмедже.
Носеше детска рисунка с боички. Подаде му я тържествено.
— Малко преди да дойдете у баба Стана, когато научи, че имаш братовчедка, ти ѝ прати писмо. Загубихме го някъде при строежа, но рисунката оцеля.
Иван стреснато гледаше забравеното си художество.
Слънце ми, нима съм ЗНАЕЛ тогава?
Цветовете бяха потъмнели, многото напластени боички се лющеха, особено по прегънатото на листа. Елена надникна над рамото му и каза:
— Принцеса с криле и опашка. И дърво със златни ябълки. Прати я за Искра в Чехия — за подарък. Тя даже по едно време, като ѝ обясних от кого е, ти викаше „батко Змеян“. Иван — Змеян… — Елена пое рисунката от изтръпналите ръце на племенника си. Добре че не го погледна в лицето. — С майка ти седяхме един ден и гледахме снимки, открихме рисунката ти в албума. Валя каза, че други запазени нямаш, пък и не си рисувал много. Даже си спомни, че преди това ти купила книжка с приказката за Златната ябълка. И ти си се ядосал на книжката, скъсал си я, казал си, че приказката лъже. Пак единственото ти посегателство срещу книга. И после си седнал да рисуваш „картичка“ за Искра. Да ѝ обясниш, че ламята там, или змеят, не била лоша. Валя ти казала, че Искра е руса, и ти си ѝ изпросил „златен“ лак за нокти, за да оцветиш люспите на принцесата… Много мила картина. Искра дълго си я гледаше, много ѝ се радваше… А ти викаш — случайности имало. Ето, бях приготвила да ти я покажа и стана дума за рисуване… Видя ли, Тома неверни? Ще я прибера. Много се лющи. Хич не ти са се свидили боите, цял барелеф си направил! Дали да не я напръскам с лак за коса, за да я фиксирам?… — замърмори Елена, излизайки от кухнята.
Иван гледаше подире ѝ.
Случайности. Ох, има ги, има ги! Иначе нямаше да се разминем след ТОВА!… Обаче се разминахме…
Елена се върна тъкмо когато той беше успял да се овладее. Тя запали сандалова пръчица и я постави в пепелника. После седна, този път право пред него.
— Сигурно не е случайно и това, че тази рисунка я намерихме малко преди майка ти да почине, Ванко.
Той неспокойно се размърда.
— Веднъж на Искра ѝ беше мъчно и ѝ казвам: ще ти мине, слънчице, пак ще ти е хубаво. А тя: хубаво ми е било и преди, но тогава то е минало, а сега — още е сега и затова ми е мъчно… Тя винаги живее СЕГА. Ти също.
Иван вече знаеше какво ще последва.
— Когато… погребението. Покрай Валя се сетих за… Запечатан ковчег. Всички бяхме в едно кошмарно, непрогледно СЕГА.
Той докосна ръката ѝ, стисна я меко.
— Няма от какво да се тормозиш. Всичко е наред. Наистина. Хубаво ми е, че се върнах. Че ме чакат. Че още имам… дом.
Тя отвърна с извинителна усмивка и взе ръката му в шепи:
— Имаш, Ванко. Винаги си имал и винаги си добре дошъл. Тук е сърцето ти. Знаеш ли… Искра дойде на гробищата, когато мислехме, че погребваме теб. Не се приближи. Нищо не каза. Затвори се, все едно се бронира. Сякаш душата ѝ се вкамени. Не отрони и една сълза. Но ѝ личеше колко я боли. Толкова, колкото не може да понесе нито човек… нито друго създание.